„Поне не се опита да поеме вината и за това, че е допуснал бандата на Стилето да запали склада на Лудовико“ — помисли си Джиани.
Младежът бе развълнуван от възможността за новото пътуване и се радваше да докаже себе си отново. Той беше учуден от доверието на баща си, след като вече беше прахосал един търговски обоз, но беше твърдо решен да докаже, че е достоен за доверието.
„Джиани“ — чу той гласа й през дрямката, още преди да я види. После му се стори, че се обръща в съня си. И ето — тя беше там, танцуваща замечтано в мрака. Развяващите се воали скриваха лицето й и размиваха формите й. Тя бе въплъщение на самото желание, на красотата и грацията. Беше всичко, за което един мъж можеше да мечтае.
„Джиани — рече тя. — Предупредих те за Стилето. Защо не ми обърна внимание?“
— Обърнах внимание, девойко! — Джиани се почувства засегнат. — Но Съветът не искаше да чуе.
„Както не чу и баща ти, след като отново те изпраща на път. Ти трябва да се страхуваш да тръгнеш не само на запад, но и на север, на юг, а бих казала и на изток също, ако там не беше морето!“
Джиани се ужаси.
— Защо мислиш, че отвсякъде дебне опасност?
„Защото благородниците се обединяват, както ви каза гигантът да направите и вие — търговците! Враговете ви се сплотяват и водят наемни армии, за да отмъстят на нахалните плебеи, които се осмеляват да строят и управляват свой собствен град! О, не прави тази грешка, Джиани! Ако не можеш да убедиш възрастните да се съюзят с другите търговски градове, то поне не предизвиквай съдбата си!“ Нейният силует започна да се огъва, докато тя се извръщаше, после се сви и се изгуби от погледа му. „Не тръгвай, Джиани… О, недей…“
— Не тръгвай! — извика той, като повтори несъзнателно думите й. — Не тръгвай! Остани още малко, защото копнея да те опозная по-добре! Остани, красива девойко, остани!
Но тя изчезна съвсем, като повтаряше: „Не тръгвай… не тръгвай… не тръгвай…“
Тогава блесна светлина, Джиани се изправи в леглото си и видя изгрева. Той стисна очи и се извърна настрани, но не можа да потисне чувството на униние, което породи сънят. Все пак това беше само сън и след една хубава закуска, с избръснати бузи и чисти дрехи, Джиани успя да прогони натрапчивия кошмар и реши да поведе търговския обоз.
Първо изпратиха Медалия — тя не искаше да остане за повече от няколко дни. Конярят докара фургона до вратата и тя се обърна, за да се сбогува със семейство Бракалезе.
— Благодаря ви за гостоприемството. Рядко съм срещала толкова сърдечни хора.
— Тогава трябва да ни погостуваш още, бедно дете! — Мама Бракалезе я прегърна и целуна по бузата. — Но след като не искаш, поне наминавай насам по-често, да се виждаме.
Джиани бе разтревожен как бе оцеляла толкова дълго сама жена в тази беззаконна страна. Все пак той й каза довиждане, като държеше ръцете й и я гледаше в очите, докато говореше. За миг младежът си помисли, че може да я целуне — толкова прекрасна изглеждаше тя. Но изведнъж нещо в нея сякаш му каза: „Не ме докосвай!“, макар че Медалия все още се усмихваше.
След миг той я видя да се качва на капрата на покритата си каруца, да хваща поводите и да подвиква на магаретата си. После Медалия излезе от двора и цялото семейство й помаха за сбогом.
Три дни по-късно само бащата и майката изпратиха Джиани и Гар с десет мулета и петима водачи през голямата порта. Момъкът се чувстваше неспокоен и нервен. Старият Антонио му липсваше осезателно, но внушителното присъствие на Гар му вдъхваше увереност, още повече, че гигантът носеше нови шпага и кама, плюс арбалет и много други оръжия, които, както той уверяваше, бяха там, макар че на пръв поглед не се виждаха.
Те минаха по главното шосе през градските порти, после през изхода за към сушата, но чувството на униние у Джиани се задълбочи, макар че той се заставяше да се смее на шегите и забележките на Гар.
След още два дни те следваха една пътечка през дълбока долина, със стръмни и залесени хълмове от всяка страна. Джиани извади наметалото си, за да го предпазва от утринния хлад. Гар направи същото.
— Мислех си, че вашата Талипонска земя е по-топла!
— Ти и сам видя, че действително е такава — отвърна Джиани, — но дори и най-топлата страна е студена сутрин, особено високо в планината, нали?
Гар седна за момент, после кимна вдървено.
— Прав си. Поне така е било във всяка страна, която съм посещавал, макар че не съм бил навсякъде високо в планините. За някои места знам само онова, което съм чувал от планинците, които съм срещал.