— Не, макар че, както се вижда, тази цел се постига задоволително.
Хъркимър замени снимката на полето с интериора на каменен дворец, претрупан с декорация. Мраморният под бе полиран като огледало, а една двойна редица от съблечени до кръста войници с пики в ръце водеше до златен трон, разположен на висок подиум. На него седеше снажен мъж, облечен с мантия, богато украсена с мъниста, сред които блестяха и скъпоценни камъни.
— Богът-крал е натоварил управителите си да се грижат за благосъстоянието на поданиците. Те събират излишното за двореца зърно в кралски зърнохранилища и хората се изхранват именно от него. Обличат се с памучни и ленени дрехи, произвеждани от кралските тъкачи.
— Излиза, че всеки аспект от живота е направляван и че всичко е отнето от хората, но същевременно всичко им е осигурено — поне онова, от което се нуждаят — размишляваше Магнус.
— Така е. Накратко казано, само петнадесет процента от богатството отива за поддръжка на лукса на краля и неговата администрация.
— Струва ми се, че не е прекалено много. — Магнус беше раздразнен.
— Трудно бих могъл да нарека режима потиснически. Няма ли нещо по-обещаващо?
— Нека потърсим — кимна Хъркимър.
Шумът от пърхащи карти се чу отново и екранът се изпълни с танцуващи снопчета светлина.
Магнус се облегна назад, чувствайки се нервен и раздразнителен. Същевременно се учуди на себе си, че бе толкова обезсърчен след като откри две общества, които не се нуждаеха от неговата помощ. Но той нямаше никаква друга цел в живота си — членовете на семейството му можеха и без него доста добре да се грижат за себе си и за тяхната планета Грамари. Магнус вече беше престанал да се влюбва, не искаше и да посвети живота си на жена и деца. Той бе само на двадесет и една година, но вече бе натрупал известен неприятен опит с жените. Имаше само лоши и никакви хубави преживявания. Какво друго се очакваше да прави един богат младеж през свободното си време? Е, не бе съвсем богат, но Магнус имаше космическия си кораб (подарък, с който наистина богатите роднини измиваха вината си) и можеше и сам да натрупа повече пари, отколкото му трябваха. Можеше да постигне всичко това, действайки като магьосник. Е, не като истински магьосник, разбира се — той не би могъл да направи истинска магия. Но Магнус бе изключително надарен в областта на телепатията, телекинезата и притежаваше и други екстрасензорни качества. Разбира се, той спокойно би могъл да подчини живота си на целта да натрупа огромно състояние, така както бяха направили неговите роднини, но това му изглеждаше някак безсмислено. Нямаше кой да го харчи, пък и му се струваше доста нечестно така да използва талантите си. Краткият му опит в ООЗТИ, както и бунтът срещу него, му бяха доставили радостта, че помага на потиснатата крепостническа класа, която наистина се нуждаеше от освобождаване. Сега Магнус отново търсеше познатото чувство на въодушевление, стремеше се към битката и дори към страданието, което тя пораждаше. Той се чудеше дали нещо дълбоко в него не заслужаваше наказание.
— Ще бъде значително по-лесно — каза Хъркимър, — ако ми разрешиш да проуча планетите, при които проектите на ООЗТИ са постоянно в действие.
Магнус поклати глава.
— Защо да се прахосват време и усилия, след като някой друг вече се е заел да ги освобождава?
Освен всичко друго, Магнус нямаше желание да противодейства на организацията на баща си. На предишната планета той се беше убедил, че агентите на ООЗТИ постъпват зле, или по-точно, че в името на някаква правилна кауза те правят много нередни неща — но това бе друга тема. Тогава у Магнус се породи желанието да направи стъпка напред и да защити добрите хора, които ООЗТИ бе склонна да изостави. Но преднамерено да кацне на планета, която вече бе в полезрението на ООЗТИ, с намерение да попречи на онова, което те правеха, беше изцяло друг въпрос.
— Не, няма смисъл да се дублират условията.
— Както желаеш — отвърна Хъркимър с примирен тон, което накара Магнус да помечтае за доброто старо време, когато роботите не можеха мимически да изразяват емоциите си.
— Следващата ти възможност е планетата Петрарк.
На екрана се появи пасторална сцена — широка, огряна от слънцето равнина, сред която се издигаха стените на средновековен град. По криволичещия към градските порти път се движеха каруци.
Магнус се намръщи, че и тук не вижда потиснати.
— Предполагам, че това е някаква назадничава колония. Дали не са всички такива?
Не съвсем, отговори си сам. Една малка част от колониите на Терра бяха толкова сполучливо и добре планирани, че там можеше да се установи индустриална база, преди Терра да им попречи — и да се отделят в един Пролетарски Еклектически Щат. Повечето колонии обаче се разпадаха скоро след като Терра оттегляше търговското и икономическото си участие и се връщаха към варварството и технологията от каменната ера.