„Ставай!“ — отекна гласът на лицето. — „Ставай и се захващай за битката или аз ще превърна това убежище в място за мъчения, а не за лекуване. На крака и напред, Джиани Бракалезе, за честта на твоето име и заради спасението на града ти! Горе!“
Последните думи върнаха младежа в съзнание. Очите му се отвориха, той залитна и падна на някаква хладна и хлъзгава повърхност, главата му бе размътена от болка, а очите му се присвиха до два процепа от блясъка на небето — нямаше нежно лице, което да плува над него този път, нито дори познатите, сякаш издялани от камък черти на Гар.
Гар! Къде беше този човек? Мъртъв ли беше? Или откаран в робство? Къде се намираше самият Джиани? Той се обърна с мъка на лакът, примигвайки от болка и изпълзя от калната локва под ръмящия дъжд. Младежът потрепери, целият подгизнал и не виждаше нищо около себе си, само…
Едно огромно неподвижно тяло, лежащо сгърчено с лице към земята, почти потънало в калта, с рошава и разкървавена глава — Гар без яке и панталони, дори без ботуши, бяха го помислили за мъртъв.
Страх обхвана Джиани и той с мъка се запридвижва из калта към своя приятел. Главата му бучеше болезнено и това почти го накара да спре, но той продължаваше, насилваше се да пълзи напред, защото разстоянието беше всъщност само няколко ярда. Той потрепери от вледеняващия студ, усещайки как дъждът барабани по кожата му…
Кожа! Той се огледа от глава до пети и видя, че кондотиерите бяха отмъкнали всичко по него, тъй както и по Гар. Не му бяха оставили нищо друго, освен ленените превръзки, с които запретваше ръкавите си по време на пътуването. Явно и него го бяха взели за мъртъв, но защо?
Ужасно подозрение мина през ума му и Джиани, като се подпираше на единия си лакът, вдигна другата ръка към главата си, опипвайки я внимателно отзад… Извика от болка, когато пръстите му докоснаха кожата и той ги отдръпна, потрепервайки. Разбра причината — бе ранен почти толкова лошо, колкото и наемникът — беше повален от твърде силен удар с пика.
Прекалено силен, наистина. Той се упъти към Гар с възобновена енергия, подхранвана от страха. Ами ако наемникът бе мъртъв и Джиани останеше сам в този див свят…
Пръстите му докоснаха гърлото на Гар, той почака доста дълго — една цяла ужасяваща минута — тогава усети пулсирането на кръвта по голямата артерия. Джиани си отдъхна с облекчение — Гар щеше да се възстанови, щеше да се събуди и той нямаше да остане сам под дъжда.
Но дъждът беше хладен и сигурно гигантът можеше да умре от студ, ако Джиани не го покриеше някак. Той се огледа наоколо в отчаяние — кондотиерите не им бяха оставили нищо, съвсем нищо — нито дори едно парцалче.
Но край пътя имаше изсъхнала трева.
Като се напрягаше и дишаше тежко, Джиани направи още няколко мъчителни крачки до купчината сено и тогава разбра, че ще бъде безполезно да се връща само с един наръч. Младежът се опита да не обръща внимание на болката в главата си и на натъртванията в ребрата — и като коленичи, награби сено, колкото побираха ръцете му, после се върна, пълзейки на колене, протегнал едната си ръка напред, за да се подпре, ако падне. Като стигна до Гар, той натрупа сухата трева върху раменете и гърдите на едрия мъж, макар че тя беше твърде недостатъчна за огромната планина от мускули. Джиани се облегна на рамото на Гар, докато се опитваше да подпъхне снопчета слама около него…
И очите трепнаха, после се отвориха и с болка се огледаха наоколо. Джиани замръзна, втренчен в него, почти изплашен да повярва, че Гар се е събудил. Но гигантът размърда трепереща ръка към главата си и извика от болка при допира с отворената рана. Момъкът улови ръката му и каза успокоително:
— Полека, полека! Остави я да зарасне. Ще бъдеш жив и здрав отново, но ще мине време.
Гар започна да трепери.
— Ела — подкани го Джиани, като го теглеше за рамото.
Бавно, Гар се изправи и седна, като мигаше пред него.
— Ударили са те по главата — рече Джиани, — и са те помислили за мъртъв. Мен също. Те и двама ни са взели за умрели.
— Нас? — Гигантът го изгледа с пълно неразбиране.
У Джиани пропълзя ужасно подозрение, но той се опита да го отхвърли и рече:
— Нас. Мен — Джиани Бракалезе и теб — Гар.
— Брок? — намръщи се гигантът, хващайки се за една дума. — Какъв… Брок?
Момъкът се вгледа в него за миг, а мислите му се рееха. Не искайки да повярва в онова, от което се страхуваше, той рече:
— Не Брок. Джиани. — Той посочи към себе си, после рече: — Гар — и потупа едрия мъж по гърдите.
— Гар. — Гигантът се намръщи и посочи с показалец към себе си, като едва-едва докосваше гръдния си кош. — Гар. — После протегна пръст към младежа. — Кой?