— Дж — Джиани се усети навреме, напрягайки се да разбере какво се бе случило с Гар. Явно ударът беше размътил разсъдъка му, може би съвсем го бе лишил от разум. От това следваше заключението, че на едрия мъж повече не можеше да се разчита да е в състояние да пази тайна, а младежът не искаше някой от преминаващите покрай тях хора на Стилето да разбере истинското му име. И той довърши думата като Джиорджио. Беше твърде късно да нарича Гар — Лени, защото бедният малоумен щеше да има достатъчно проблеми да си спомни истинското си име, да не говорим да го отличи от фалшивото.
— А ти си Гар.
— Гар. — Гигантът се намръщи, като се опитваше да преодолее болката и да се концентрира. Той докосна гърдите си, после посочи Джиани. — Джиорджио.
— Да. — Младежът кимна, но пронизващата болка го накара да съжали. — Точно така.
Тогава Джиани се протегна, подпря се на рамото на Гар и се помъчи да се изправи на краката си. Въздъхна от спазъм и щеше да падне, ако една огромна ръка не го беше сграбчила за прасеца и не го беше задържала прав. Когато замаяността премина, младежът се протегна и се задържа за Гар.
— Ела. Не можем да останем тук. Войниците могат да дойдат.
— Войниците? — Гар направи усилие да се изправи на крака, макар че трябваше Джиани да го подкрепи, тъй като той залиташе.
Гигантът пое дълбоко дъх и се обърна към младежа:
— Воци?
Джиани усети как сърцето му се свива, но обясни:
— Лоши хора. Раниха Гар. — „По дяволите — помисли си той. — Звучи, сякаш говоря на петгодишно дете!“
Но за момента гигантът имаше точно толкова ум — колкото на дете. Дано Господ помогне това да не продължи дълго.
— Ела. — Джиани го хвана за ръката и го затегли. И Гар го последва, послушен като петгодишно момче…
Не. Всъщност дори нещо повече от послушен — като покорен вол, който не си дава сметка къде отива, стига да го хранят.
Трябваше да намери храна, Джиани разбираше това, но първо реши да се нахранят с Гар от проклетото място. Тук бе открито и кондотиерите можеха да се върнат, за да устроят засада на друг търговски обоз или пък планинците да дойдат за онова, което войниците са оставили.
Джиани водеше Гар, но му се искаше гигантът да се дърпа, да му противоречи, да покаже, че все още има разум. Но нищо такова не ставаше.
Седма глава
Беше безкраен, изпълнен с болка следобед. Всяко мускулче и всеки нерв у него крещяха да легне на земята и повече да не става, но Джиани не можеше да си го позволи. Младежът изпитваше смъртен страх от това ужасно, кално блато, където едва не се прости с живота си, а приятелят му едва не бе убит — приятелят, който сега залиташе напред, воден за ръка, и се тътреше като някаква голяма, полубудна мечка. Чувство на униние обхвана Джиани и колкото и да се опитваше, не можеше да преодолее мисълта, че те с Гар ще умрат тук, в тази планинска пустош, измръзнали и сами. Е, имаше и някакъв шанс да успеят да намерят помощ, но това беше доста малък шанс.
Накрая, треперещ от изтощение, Джиани разбра, че не може да продължи нататък. Той се огледа наоколо с усещането, че паниката го обхваща все повече и повече, като се опитваше да открие и най-малката следа от някакво убежище. Тогава видя едно огромно старо дърво, доста по-голямо и високо от обикновените, повалено на едната си страна. Сигурно бе изтръгнато от някоя зимна буря. Корените му стърчаха от всички страни и образуваха естествена пещера. Момъкът поведе Гар натам.
Когато се мушнаха под тавана от надвиснали клони, Джиани разбра, че това беше по-добра пещера, отколкото бе очаквал, тъй като вътрешността на ствола беше куха. Той влезе колкото се можеше по-навътре, така че и двамата да бъдат скрити от човешки поглед — и се отпусна върху дървената сърцевина с въздишка на облекчение. Задоволството му се увеличи, когато разбра, че повърхността под краката му бе покрита с меки стърготини, които ставаха и за легло. Младежът се изтегна върху тях в цял ръст, все още изстинал и мокър, но подслонен. Там имаше и вода, която бе образувала малка локвичка през процепите на дънера. Джиани се наведе и пи жадно, после се сети за Гар и се обърна да му предложи и на него, но гигантът си бе намерил друго малко водохранилище и проточил шия, улавяше с език всяка капчица от стичащата се вода. Главата му почти опираше в тавана на убежището им. Радостен от оздравяването му, Джиани се върна, за да си легне. Измръзнал, той очакваше смъртта или сънят да го отнесат и чувстваше, че му е почти все едно кое ще дойде първо.
Тогава изведнъж замириса на пушек.
Дим! В тази дървена хралупа? Страхът му вля сили, той седна и видя проблясък в мрака — трепкането на малък огън върху широк, плосък камък, а пламъците осветяваха познатите черти на Гар. Дървото трябва да беше много сухо, защото имаше съвсем малко дим, който се виеше покрай Гар и се устремяваше през дупката, от която се бе стекла водата.