И лицето започна да се смалява, косата и брадата се развяха и го закриха, а гласът също заглъхна, повтаряйки: „Бъди сигурен… бъди сигурен…“
— Почакай! — извика Джиани в съня си. — Кой си ти, който ме командваш така?
Но лицето стана колкото малка топчица и продължаваше да го уговаря: „Бъди сигурен… бъди сигурен… внимавай…“ и изчезна.
Джиани заплака от яд и безсилие и видя не развяващата се коса, а малък огън и полуумния гигант, който гледаше разтревожено към него.
Младежът осъзна, че собственият му вик го бе събудил и се опита да прикрие слабостта си, като каза:
— Мой ред е сега. Върви да спи, Гар.
— Да спя? — гигантът се намръщи. Изглеждаше объркан.
— Да спиш — потвърди Джиани и се изправи на колене. Раните по тялото му протестираха, а главата му отново започна да бучи, но той пропълзя по-близко до огъня, взе наръч подпалки от купчината на Гар и каза: — Спи, аз ще поддържам огъня.
Гар го изгледа втренчено за момент, после легна направо там, където си беше, и затвори очи. После ги отвори и отново попита:
— Джиорджио не спи?
Полуумен или не, той още имаше своето изключително чувство за отговорност.
— Джиорджио не спи — потвърди Джиани. Той се съмняваше дали би могъл, дори и да искаше, след онзи сън.
Повярвал, Гар мигновено затвори очи. Пет секунди по-късно той дишаше равномерно и Джиани знаеше, че наистина спи.
Сега беше сам с мислите си и те отново го връщаха към страховитото лице от кошмара му. Но по някаква причина и лицето на Медалия се преливаше с него, наслояваше се отгоре му и го изместваше. За миг Джиани се зачуди защо. После се предаде — с чувство на облекчение започна да съзерцава спомена за това красиво лице, усещайки се отпуснат, внезапно успокоен…
Но не му се спеше. Беше сигурен в това.
Стана точно както лицето беше предсказало. Циганският керван се появи на сутринта и Джиани бе потресен като осъзна, че сънят не бе просто паяжина от фантастичната прежда на Сънчо. По необясним начин някакъв човек с мистична сила се бе прокраднал в сънищата му — мъж, а може би също и някаква жена…
Самата мисъл за това накара сърцето му да забие по-силно и бързо.
Имаше ли наистина такава танцьорка като тази, която беше сънувал — истинска и жива — и в действителност? Би ли могъл да я намери, да я докосне, да я целуне? Щеше ли да му позволи?
Младежът насочи вниманието си върху циганите и започна да им маха и да вика:
— Ей, хей! Добри хора, помогнете ни! Спасете ни! — Той закуца напред, като се облягаше на ръката на Гар и заедно с това го теглеше. После изведнъж спря, като си даде сметка как ли изглеждаха в очите на циганите — двама мръсни, разчорлени, полуголи и парцаливи мъже, от които единият грамаден и мургав.
Циганите бяха спрели и ги наблюдаваха с недоверие. Джиани си помисли, че трябва да намери някакъв начин да ги успокои, затова не се приближи повече, а извика отново:
— Помогнете ни, добри хора! Ние сме пътници като вас, нападнати и ограбени от кондотиерите. Бандитите ни пребиха така жестоко, че моят спътник изгуби ума си и сега е безпомощен като дете! Моля ви, помогнете ни!
Една жена с ярка забрадка се подаде през малката врата на първия фургон и извика на мъжете наоколо. Те я погледнаха, после си казаха нещо и махнаха на Гар и Джиани да се приближат. Сърцето на момъка трепна с надежда и той закуцука към тях толкова бързо, колкото можеше с ранените си крака, като влачеше и Гар след себе си.
Когато се приближиха, циганите отстъпиха няколко крачки и внимателно се вгледаха в Гар. Чак сега Джиани забеляза, че те носеха мечове — видя ръцете им върху дръжките на дългите и прави оръжия. Циганите имаха и ками, закачени на поясите си. Момъкът спря и рече:
— Не се безпокойте, той е напълно безопасен.
— Докато не му кажеш да стане опасен — рече най-старият циганин. Дългият му мустак се спускаше под брадичката, а сивите, надвиснали вежди, засенчваха очите, които блестяха предизвикателно срещу Джиани.
Младежът не бе в състояние да се впуска в дълги обяснения, които да успокоят циганите, но все пак направи известно усилие.
Гар улучи точно този момент, за да каже:
— Разкажи ми за зайчетата, Джиорджио.
Циганите ококориха очи, а Джиани весело потупа спътника си по главата и с ъгълчетата на устните си пошепна:
— Тихо, Гар! — Той без малко щеше да каже „Лени“, но си спомни, че полуумният му приятел не помнеше фалшивото си име.
Циганите изглеждаха заинтригувани.
— Зайчета? — рече единият от тях. — Защо той пита за зайчета?
Споменът за последното им превъплъщение явно бе изплувал в ума на Гар или пък гигантът и сега се преструваше, но Джиани се съмняваше в това.