— Нямаше ни най-малък намек за несъгласие! Те ме изслушаха и гласуваха единодушно, а куриерите са наели бързи лодки и обикалят крайбрежието!
Джиани и майка му се спогледаха изумени.
— Как го постигна? — попита тя.
— Представих им го като съвсем нова идея, сякаш този въпрос не е бил дискутиран никога по-рано и сега те всички са склонни на война. Дори и тези, които се противопоставяха, разбраха, че след като веднъж се започне, единствената им надежда за оцеляване е да спечелят. Не се нуждаеха от дълго убеждаване — те бяха готови да прегърнат всяка идея, която би дала по-голям шанс за победа.
Докато Джиани провеждаше тренировките на армията, Гар сформира фронт от здрави и яки млади мъже, подбирайки ги още докато се редяха по опашките, за да се запишат в списъците на доброволците. По-голямата част от тях бяха млади моряци и рибарски синове. Гигантът взе двеста от тях под личното си ръководство, произвеждайки по-способните от тях в ефрейтори на края на първия ден и — в сержанти, на края на втория. Той ги караше да маршируват по кея от изгрев слънце чак до залеза. Изтощени, те го проклинаха на края на първия ден, но действаха като професионалисти в края на седмицата, без никакви признаци на умора вечер. После Гар ги научи да боравят с оръжията и накрая, на десетия ден, произведе първите двама градски адмирали.
След кратки и оперативни разговори с тях бе решено рибарите да потеглят с дузина кораби на сутринта и да отплават до хоризонта, където да изимитират бой един с друг. Корабите доплаваха обратно по пладне и войниците върху тях размахваха пиките си, но капитаните и адмиралите сияеха. Още двеста рибари бяха произведени в чин моряци и отплаваха на обиколка покрай крайбрежието.
Не се наложи да чакат дълго, защото бърза куриерска лодка пристигна с новината, че наближава пиратска флота.
Адмиралите изпратиха куриера да уведоми Маестро и Съвета, преди те да отплуват и да посрещнат пиратите. Новината обиколи града и Джиани разбра, че неговите войници са буквално единствените, които не са слезли долу на пристанището, за да очакват с ярост врага. Той свика петдесет доброволци да охраняват моста към главната суша, а на останалите нареди да чакат заповеди и да се молят заедно с другите граждани на Пирогия. Часовете се влачеха и хората започнаха да мърморят и проклинат с половин уста. Все още нямаше никакво ехо от канонадата, нито следа от барутен дим в небето — защото флотата беше свършила работата си добре и бе атакувала пиратите далеч от града.
С падането на здрача хората започнаха да се разотиват по домовете си, обезсърчени и тревожни — но продавачите на печени наденички изнесоха стоката си насред навалицата и няколко предприемчиви търговци на вина откриха шанса да се отърват от най-лошите си напитки — така че тълпата остана да си хапва и пийва, без много да придиря, изчаквайки по-нататъшното развитие на събитията. Но с всеки изминал час и минута народът ставаше все по-изплашен и напрегнат.
Накрая, няколко часа след като се бе мръкнало съвсем, се чу вик откъм лостовите, които наблюдаваха от носа на острова. Съобщението веднага бе предадено на другите войници по кейовете:
— Кораби! Платна!
Но чии? Бе невъзможно да се познае, защото всичко, което се виждаше бяха проблясващи на лунната светлина платна. Стрелците стояха в готовност до техния топ на пристанищното укрепление, докато Джиани крещеше команди и новопроизведените му войници маршируваха към края на кея, с биещи толкова силно сърца, че сякаш всички наоколо можеха да ги чуят. Те държаха новите си алебарди в готовност за стрелба, при всеки знак за поява на враг. Гражданите правеха път, оставяйки се да бъдат изблъскани без да се сърдят — за да минат войниците, в случай, че корабите се окажеха пиратски.
Тогава откъм носа долетя радостен вик и се предаде към вътрешността на острова. Трите кораба заобиколиха носа и се насочиха към кея. На светлината на факлите от укрепленията вече можеха ясно да се видят знамената им, на които се открояваше емблемата — орелът на Пирогия! В този момент гражданите разпознаха корабите, които сами бяха строили и радостният им вик се издигна и се превърна в лудо ликуване, което сякаш никога нямаше да спре. Войниците размахваха копията си и крещяха от радост.
Корабите бяха последвани от нови и нови. Първите се отправиха към кейовете и уморени, но триумфиращи моряци скочиха на сушата, проправяйки си път през войниците, които се смееха от радост и ги потупваха по раменете, поздравявайки ги — докато те се озъртаха из тълпата, за да открият своите любими, съпруги, родители и деца.