Сега, забавили ход, търговците вървяха предпазливо надолу по главната улица, между редиците кирпичени къщи и се оглеждаха наоколо със заредени арбалети в ръце. Някъде иззад спуснатите завеси на един прозорец се чу плач и Джиани усети порива на защитника да търси и утешава. Знаеше, че не бива да се разсейва — вражеските войници можеше да се крият навсякъде. Наблизо видя една мъртва жена, потънала в кръв, с разкъсани корсаж и пола. Загуби всякакво желание да утешава, знаеше, че няма какво да каже.
Мъжете от обоза яздеха, като се стряскаха от всяка сянка напред. Джиани виждаше счупени прозорци и капаци, но нямаше и следа от огън. Изведнъж разбра къде ще го намери и усети гадене в стомаха си.
Нещо се раздвижи в сенките и половин дузина арбалети се извърнаха натам. Оказа се, че бе само един накуцващ старец, който излизаше на слънце. Говореше си с глас, пълен с презрение:
— Не трябва да се страхувате, търговци. Жестоките лоши мъже си отидоха.
Джиани се намръщи, сподавяйки желанието си да запуши по някакъв начин устата на стария човек. Кръвта, която течеше от челото му, свидетелстваше, че бе пострадал доста, а огромната синина от лявата страна на лицето му показваше, че макар и куц, той се бе борил храбро да защити семейството си — доколкото бе успял.
Старият Антонио попита:
— Кондотиерите ли бяха?
Старецът кимна:
— Бандата на Стилето, ако се съди по почерка им. — Той посочи надолу по пътя. — Там лежат тези, с които сте решили да търгувате, ако изобщо им е останало нещо за търгуване.
Антонио се обърна с лице към стълба дим.
— Благодарим ти, храбрецо! Ще се върнем да помогнем, когато можем.
— Ще ви бъда благодарен — отвърна старецът иронично. — Междувременно трябва да видите всичко сами.
Джиани размисли за миг и реши да не казва, че сеньор Лудовико и старият му служител Анселмо са само търговски партньори, а не близки приятели. Хората от обоза бяха донесли стоки, които да обменят за селскостопанска продукция. В края на краищата за фермерите търговците принадлежаха към друго племе.
Мъжете от обоза свиха вляво от единствената широка улица, за да видят потока вода, който шуртеше под една огромна порта. Видяха и горящите руини на някакъв склад отсреща.
— Западният край все още се държи! — извика Джиани. — Бързо! Може още да има живи хора!
Той се втурна напред, забравяйки всякаква предпазливост. Антонио, като по-опитен, извика на водачите да държат арбалетите си готови за стрелба, докато проучват околностите.
Да се каже, че западният край на склада все още се държи, беше доста преувеличено. Покривът се беше срутил вътре и само главната греда поддържаше половината от едната стена. Но огънят все още не беше достигнал до разбитото преддверие, където лежеше безжизнено тяло, нито до ъгъла, където някакъв човек се бе снишил, полуопрян срещу останките от стената.
Като слезе от коня си и изтича към тях, Джиани с изумление видя, че и двамата не носеха жакети или връхни дрехи, а само широки ленени ризи, вече опръскани с кръв. Младежът коленичи до мъжа край вратата, видя дълбоката рана на врата му, която още кървеше, локвата кръв отдолу — и се обърна към другото тяло, за да прикрие спазмите в стомаха си. С неуверена походка той пристъпи към ъгъла и се наведе над човека, който лежеше там, като се взираше в разкъсаната му риза и огромното кърваво петно на гърдите. Забеляза, че те едва-едва се повдигат. Джиани го погледна в лицето и видя, че сините устни се размърдаха, опитвайки се да оформят думи.
— Това е Лудовико. — Антонио се наведе към ранения, като поднесе бутилка бренди до устните му. Старият човек изля малко, раненият се закашля и запелтечи, после отвори очите си и ги изгледа диво.
— Аз съм, Антонио — рече старецът бързо и твърдо. — Сеньор Лудовико, аз съм, Антонио — вие ме познавате, често сте търгувал с мен.