Лудовико се втренчи в Антонио, устните му се размърдаха по-отчетливо и накрая той произнесе съвсем тихо:
— Ан-Антон…?
— Да, Антонио. Добри ми сеньоре, какво се е случило тук?
Защо ли питаше, старият глупак, след като вече знаеха. Джиани усети, че това бе само начин да се успокои сеньор Лудовико и да му се вдъхне малко вяра.
— Кондотиерите! — въздъхна Лудовико — Хората на Стилето. Твърде много бяха, за да ги отблъснем… но…
— Но вие се борихте — кимна Антонио с разбиране. — Те пропъдиха вашите работници и ви разгромиха.
— Работниците… избягаха! — въздъхна отново Лудовико. — Чиновниците… останаха вкъщи!
— Изтичали са по домовете си, за да защитят жените и децата си? — предположи Антонио. — В края на краищата, стоките в склада не са били техни.
— Борихме се! — протестира Лудовико. — Арбалетите… там… — Той премести поглед към останките от арбалет и Джиани потрепери при мисълта за жестокостта, с която кондотиерите бяха наказали стария човек за това, че бе дръзнал да се бори срещу тях.
— Помислиха ме… мъртъв! — хриптеше Лудовико. — Чух ги да… говорят…
— Стига, стига — спря го Антонио. — Трябва да лежите, само да лежите и да почивате. — Той погледна Джиани многозначително и момъкът свали наметалото си, сви го на вързоп и направи нещо като възглавница.
— Никаква… почивка! — протестира Лудовико, вдигайки слаба ръка. — Те… говореха за… дългове към господаря…
— Да, да, разбирам — увери го Антонио. — Вие сте чул кондотиерите да говорят за задължения към господаря. Сега почивайте — ние и сами можем достатъчно да се досетим за останалото. Вода, Джиани!
Джиани държеше бутилката отворена и Антонио изля малко върху устните на Лудовико. Търговецът се закашля, опитвайки се да произнесе още няколко думи, после изостави усилието и отпи малко. Вкусът на чистата вода сякаш премахна вцепенението му и той се облегна на ръката на Антонио.
— Раната? — попита Джиани.
— Трябва да бъде почистена — каза Антонио със съжаление. — Отдръпни ризата колкото можеш по-внимателно, Джиани.
Това поне младежът знаеше от опит. Той внимателно повдигна плата от раната — кръвта на повърхността бе засъхнала, но Лудовико изглежда нищо не забеляза. Джиани едва-едва докосна раната с пръст, стараейки се да сподави опита за бунт в стомаха си. Тук поне имаше шанс нещо да бъде направено.
— Раната е широка, но плитка.
— Ударен е с меч — кимна Антонио. — Пронизал е белия дроб, за щастие не сърцето. Може и да оживее. Все пак раната трябва да бъде почистена. Капни малко бренди на нея, Джиани. Дръжте се! — обърна се той към Лудовико. — Ще има болка, трябва да има.
Джиани изчака няколко секунди, за да се увери, че човекът го е чул, но не и прекалено дълго, за да има време да протестира. Тогава наклони бутилката с бренди, както му каза Антонио.
Лудовико извика веднъж остро, после стисна челюсти и замълча. Като видя, че Джиани затваря бутилката, се отпусна назад с облекчение.
— Разчисти място около него — каза Антонио на Джиани. — Ще бъде по-добре да не го местим.
Младежът се намръщи.
— Ами бандитите…?
— Те са били тук и са си отишли. Ограбили са всичко. И защо им е да поставят охрана там, където вече са били? Тук сме точно толкова сигурни, колкото и в затвора, Джиани. Тези стени все ще ни дадат някакъв подслон. Нареди на мъжете да потушат огъня, доколкото е възможно.
Когато се спусна нощта, огънят бе овладян и припламваше само тук-там. Бедният стар Лудовико покриха с брезент, а мулетата прибраха сред руините, където им дадоха зоб. Товарите лежаха наблизо, а мъжете се разположиха до огъня и се заеха да приготвят вечерята.
Антонио излезе изпод брезента и се приближи до Джиани.
— Спи ли?
Антонио кимна.
— Страхувам се, че не след дълго ще заспи вечния си сън. Самата рана не би могла да го убие, но е загубил много кръв, а и много кръв е влязла в дробовете му. Диша доста трудно.
— Добре, че все още диша. — Джиани се извърна към кипващия чайник и го разбърка. — Наистина ли мислиш, че благородникът, който управлява този град, е изпратил хората на Стилето да направят това?
— Не — отвърна Антонио. — Мисля, че той е чул войниците да обсъждат следващата си битка и това чий данък да вземат.
Джиани се мъчеше да си спомни:
— Бандата на Стилето напоследък воюваше с Реджиналди. Те изминаха твърде дълъг път от Туманола до тук.
Антонио потрепери.
— Когато няма работа за тях, наемните войници започват да грабят когото и каквото им попадне. Те са имали нужда от храна, така че са дошли и са я взели от хамбара на Лудовико. Междувременно са отмъкнали вълната и памука от неговия склад — и разбира се — полускъпоценните камъни.