Накрая младежът чу Гар да им говори насърчително за тяхната роля в нарастващия просперитет на Талипон и чрез неговите търговци в целия свят. В този момент Джиани беше пропит от чувството на почти религиозна жар и си помисли за своята мисия като търговец — да подобри съдбата на човечеството навсякъде по света. Ако той се бе почувствал толкова вдъхновен от кратките откъси от разговора, който бе чул, как ли трябваше да се чувстват търговците?
Не след дълго на тържествена церемония бе подписан договорът в двора на принца, където множество граждани и войници можеха да присъстват.
Тогава търговците на Лурган бяха доведени, оковани във вериги, за техния процес. Самият принц пое функциите на съдията. Гар представи обвиненията срещу групата на Лурган и един техен член представи в отговор нещо като защита. Тя бе твърде слаба, отчасти поради това, че с неговия странен акцент той едва можеше да бъде разбран, отчасти, защото се опита да оправдае действията си, както и тези на останалите членове на групата, като бълваше порои от цифри. Принцът разпореди групата на Лурган да бъде затворена в тъмница, докато хората, идващи отдалече, които Гар бе повикал, не дойдат да ги отведат. При това решение лургановците побледняха и започнаха да бъбрят несвързани молби за милост — всички, освен един, който впери в Гар студен и злобен поглед и каза:
— Ще запомня това, д’Арманд. Бъди сигурен!
Но Гар само му кимна вежливо и наблюдаваше как войниците го извеждат.
Изобщо не се спомена за фалшивите цигани. Джиани се чудеше защо.
Накрая пирогийската армия напусна Туманола, приветствана от тукашните граждани, а войниците поздравяваха своите неохотни домакини, доволни, че се избавят от този град във вътрешността на сушата, пълен с влага и комари. Независимо от всичко, всеки явно приемаше въодушевените викове като тържествена декларация за приятелство между двата града.
Принцът бе оставен в неговия замък, но му отнеха оръдието и всякаква армия, освен личната му охрана от стотина души плюс нощната стража.
Пирогийците се прибраха у дома, посрещнати триумфално от своите съграждани. Завърналата се армия маршируваше по широките улици, покрити с цветя, а на Пиаца дел Сол ги очакваха Маестро и членовете на Съвета, за да връчат медали на Гар, Джиани и техните капитани. Чак тогава им дадоха време да отдъхнат и да празнуват.
На следващия ден обаче Гар и Джиани бяха извикани в Съвета, за да се срещнат с посланиците от другите търговски градове. Всички те, независимо колко бяха пострадали от военните действия, имаха нужда от съвет — какви отношения да установят с техните завръщащи се графове и дожове. Постепенно дебатите се превърнаха в разискване за формата и процесите, които щяха да протекат, за да се оформи новият Съюз на Търговските градове. Имаше и специфични проблеми — като ограничаването на военната сила на Пирогия в рамките на Съюза и други, но важното бе, че всички градове бяха сигурни, че желаят обединението. Лидерската роля на Пирогия въобще не бе поставяна под въпрос.
През цялото това време Джиани спеше без сънища — за негово облекчение и разочарование: облекчение, защото не виждаше Магьосника и разочарование, тъй като не му се появяваше танцьорката. Младежът горещо се надяваше, че ще се отърве завинаги от първия и ще преоткрие втората. Може би всичко се дължеше на това, че той работеше твърде усилено и спеше много дълбоко — поне така си мислеше.
Накрая дойде денят, в който бе подписан договорът и посланиците си заминаха, всеки с копие от него, за да дискутира или променя за в бъдеще клаузите на Съюза със своя Съвет. Те си заминаха с голяма церемония и декларации за вечно приятелство.
Джиани се чудеше дали добрите чувства щяха да изтраят през следващия търговски сезон. Някакво вътрешно чувство го караше да бъде сигурен, че обединението щеше да издържи, независимо колко напрегнати бяха съперничествата вътре в него. Всички прекалено ясно осъзнаваха заплахата от техния общ враг — аристократите.
На следващия ден Гар благодари на своите домакини — семейство Бракалезе, за тяхното гостоприемство и обясни, че вече трябва да тръгва. Бащата и майката протестираха шумно, но Джиани някак си знаеше, че това предстои. Когато съжаленията стихнаха младежът рече:
— Той е пътешественик, татко. Ние не можем да очакваме да обвърже съдбата си с нашата завинаги.
— Но кой ще ръководи армията, която той създаде?
— Джиани е повече от способен да се справи с тази задача — увери го Гар. — Той почти стана генерал през тези последни седмици и има чудесен екип от офицери, които да му помагат.