Бащата погледна Джиани удивено и момъкът забеляза бързата преценка, която проблесна в очите на стареца — той пресмяташе резултата от този нов статус и нарастването на влиянието на семейството в града. После бавно кимна:
— Щом ти го казваш, Гар, трябва да го приема.
— Някой ден — рече майката на Гар, — ще намериш жена, която ще те накара да прекратиш странстванията си и да не желаеш нищо друго така силно, както да останеш и да се грижиш за нея и за децата, които тя ще ти роди.
За момент в очите на Гар проблесна болка — но само за миг — после тя бе маскирана от замислена усмивка:
— И аз много се надявам на това, дона Бракалезе — но тя не е тук.
Джиани кимна:
— Той трябва да тръгва.
Не мина без церемонии обаче. Същата вечер бе устроен набързо приготвен, но пищен прощален банкет, на който съветниците дадоха богати подаръци на генерала — спасител, прикривайки облекчението си от неговото заминаване. Но Гар изненада всички като върна жеста — с други подаръци в замяна и сред тях най-вече една малка библиотечка, която, както той казваше, съдържа всичко, на което гигантът бе научил аристократите за регулацията на търговията. Всички се чудеха откъде той се бе сдобил с тези книги, но хората бяха твърде учтиви, за да питат.
Тогава вкъщи, преди да си легнат, Гар раздаде подаръци и на своите домакини: пищно бижу за майката, а за бащата — малка машинка, която можеше да изчислява печалбите и другите търговски сметки. Семейство Бракалезе му окачиха огромна огърлица от орсани и злато и се разделиха с него, изпълнени с особена меланхолия.
„Джиани Бракалезе!“
Момъкът се изправи в леглото си — поне в съня си — и видя срещу себе си очите на Магьосника.
„Гигантът си заминава, Джиани Бракалезе. Ако искаш да го изпратиш, трябва да станеш веднага!“
Как, Гар нямаше да дочака стопаните дори да се събудят? Джиани взе да се мъчи да се събуди, но Магьосникът само каза:
„Няма да ме видиш повече. Сбогом!“ и той изчезна, а Джиани се събуди окончателно, седнал в леглото и протегна ръка за дрехите си.
За минути той бе облечен и слязъл долу до главния портал, тъкмо навреме, за да види как Гар леко откачва катинара и отваря вратата.
— Почакай! — извика момъкът. — Ако трябва да си тръгнеш без церемонии, поне позволи ми да повървя с теб!
Гар го погледна, усмихвайки се, но не беше изненадан.
— Ами щом можеш да се вдигнеш в толкова неразумен час, ела.
Те излязоха в хладния мрак на ранната утрин. Джиани хвърли поглед на изток, но дори и не забеляза дрезгавината на хоризонта.
— Колко далече отиваш?
— На хълмовете — отговори Гар.
Младежът се почуди какво щеше да прави гигантът, след като стигнеше там.
— Да вземем конете тогава. Защо да вървим пеша?
Гар кимна.
— Е, щом ти можеш да ги върнеш после вкъщи, става.
Те отидоха в конюшнята, оседлаха два коня и излязоха, яздейки тихо по улиците на града — толкова тихо, че дори помежду си не говореха.
Часовоите при вътрешните врати не се нуждаеха от обяснения, когато Джиани Бракалезе и генерал Гар кратко им казаха да отворят. После излязоха, яздейки по понтонния мост, който временно заместваше шосето им. Плясъкът на водата под тях наруши тишината. Джиани попита:
— Защо заминаваш?
Гар сви рамене:
— Защо не?
— Защото можеше да изгубиш живота си — отвърна Джиани. — Защото премина през толкова много страдания и мъки, които не бе нужно да изтърпяваш. Защото това не беше твоя битка!
Гар рече бавно:
— Ще ми повярваш ли, ако ти кажа, че се нуждаех от парите?
— С приятел — магьосник, който пътува в голям златен диск? Освен това, ако наистина се нуждаеше от пари, нямаше да заминеш. Защо го правиш, Гар?
Гигантът въздъхна:
— Човек трябва да направи нещо от живота си, Джиани Бракалезе. Той трябва да има някакви цели, някаква причина, за да живее — а за мен простата гонитба на удоволствия никога не е била достатъчна.
Те яздеха мълчаливо още известно време. Тогава Джиани каза:
— Но защо се зае с нас? Защо направи нашите проблеми свои?
— Защото вие се нуждаехте от това — отвърна Гар. — Защото аз просто не можех да направя нещата по-лоши. Защото вроденото ми чувство за справедливост бе уязвено още преди години, така че аз търсех хора, които страдат несправедливо, за да задоволя нуждата си за отмъщение, която се бе породила дълго преди да ви срещна.
Това вече имаше смисъл. Джиани отново млъкна, поне докато минаваха покрай овъглените останки на главната порта към сушата. Тогава любопитството го загложди отново.