— От колко далече пристигаш?
Гар въздъхна и отметна назад глава:
— Погледни нагоре, Джиани Бракалезе — виж звездите! Всяка от тях е едно слънце и повечето са по-ярки от това, което огрява този свят. Някои имат собствени светове, които обикалят около тях, както прашката около юмрука на ловуващия селянин. Тук-там се случва тези светове да са достатъчно топли и благоприятни, за да живеят хора на тях.
Джиани гледаше нагоре, опитвайки се да схване необозримостта на идеята и да направи за себе си някакъв, макар и мъничък извод.
— И ти идваш от един от тези светове?
— Да. От едно много отдалечено място, чието слънце е толкова малко, че ти не можеш да го видиш оттук. Аз съм роден на планета, наречена Грамари, а баща ми — на една още по-малка, на име Максима.
— Светът, в който ти си благородник — въздъхна Джиани.
— Да — това е светът, в който най-големият ми чичо е граф. Моят баща е знатен благородник на Грамари сега, а аз съм негов наследник.
Джиани смилаше информацията за известно време, носле попита:
— И защо напусна дома си?
— Защото да бъда син на баща си не ми бе достатъчно.
Е, това Джиани вече можеше да разбере.
— Как дойде дотук?
— С Хъркимър — отвърна Гар, — големия златист диск. Той е кораб с размерите на село, Джиани. Моят чичо — граф д’Арманд, ми го подари. Той не каза, че това е награда за заминаването ми, но така се оказа.
Наситената самота на този човек изведнъж проникна в Джиани и той потрепери. Опитвайки се да отхвърли това потискащо чувство, той попита:
— А фалшивите цигани? И те ли идват също от друга звезда?
Гар кимна:
— Те са членове на организация, наречена АИДИС — което означава — Асоциация за Издигане на Държавните Институции и Системи.
— Те наистина ли вярваха, че ако убедят лордовете да ни сразят нас, търговците — това ще доведе до мир и щастие, а не до кръвопролитие?
— О, да — рече Гар меко. — Не се съмнявам в добрите им намерения и за минута. Те са много интелигентни, идеалистични и учени хора, Джиани, но същевременно са невероятно бавни и им липсва чувство за преценка на чисто природните неща. Да, аз наистина вярвам, че те смятаха, че действията на лордовете срещу търговците биха били само едно търговско състезание.
— Невероятно наивни наистина — рече Джиани, поразен от огромната им глупост.
Гар сви рамене.
— Те упорито вярват, че правят най-доброто за човечеството, независимо от това колко факти им сочат противното.
— Но ти не каза на принца за тях — забеляза Джиани. — Не направи нищо, за да бъдат арестувани и изправени пред съда.
— Не. Те самите осъзнаха глупостта на своите идеи, както и на войната, която обединението на благородниците причини. Но агентите на АИДИС също разбраха, че съюзът на търговците предотврати най-лошото. Унижението и вината ще ги накарат да работят за доброто на всеки отделен човек тук, а не само на принцовете. Освен това — добави гигантът, сякаш му бе дошла нова мисъл, — те са поразени от онова, което направихме тук — ти и аз. Не биха могли да развалят нашите постижения, освен ако не започнат война, чиито резултати ще излязат от контрола им. Не, аз мисля, че можем да вярваме в добрите им намерения. Те направиха и много полезни неща за Талипон и съвсем малко му навредиха.
— А… Медалия? — Джиани усети как сърцето му се свива, като попита това. — И тя ли бе една от тях?
— Да, но тя превъзмогна своята наивност и успя да повярва на онова, което виждаше с очите си. Медалия победи склонностите на идеализма си и осъзна, че планът на АИДИС не дава резултат тук. Затова тя остави колегите си да се опитат да формират благороднически съюз, надявайки се, че вашите търговски средства ще успеят да предотвратят войната.
— Но ние щяхме да загубим, ако ти не се беше намесил. — Джиани го изгледа проницателно. — Как направи това, Гар? Как успя да спечелиш войната за нас?
— Хъркимър ми събираше огромна информация — отвърна Гар. — Аз се престорих на невеж варварин, който задава толкова тъпи въпроси, че всеки идиот би могъл да им отговори, докато всъщност аз научавах онова, което ми бе нужно, от сведенията на Хъркимър.
Джиани го изгледа остро.
— Значи всичко е било преструвка тогава, когато се правеше на полуумен?
— Ние и двамата се преструвахме в началото — напомни му Гар. — Но след онзи удар по главата, когато и двамата се събудихме голи и треперещи в дъжда — вече не се преструвах. Тогава всичко бе истинско — резултат от сътресението на мозъка. Но когато дойдох на себе си и осъзнах колко полезна може да бъде тази роля, аз започнах да се преструвам. Това ми позволи да нападна стилетовците, без самият аз да бъда веднага убит, за да мога да проникна в замъка на Реджиналди.