Гар кимна.
— По тази причина аз оставих да ни заловят и да ни отведат в замъка на Реджиналди. Да.
— Но когато гюлетата бяха изстреляни точно и се отклоняваха, както и метнатите копия! Какво правеше тогава?
— Много добре, сеньор Бракалезе. — Тонът на гласа на Гар бе нещо повече от одобрение. — Да, аз също така мога да местя предмети с мисълта си.
— Но — другото присъствие в ума ми? — Ужасни мисли бушуваха у Джиани и той почервеня като репичка. — А Танцьорката от Сънищата, жената-мечта? Нима ти…? — Той се прекъсна, неспособен да продължи мисълта си.
— Не. — Гар, на когото стана забавно, се обърна към него. — Аз долавях само слабо ехо от нея в твоя ум — но това бе достатъчно, за да разбера, че не бях единственият, който може да чете мисли на тази планета.
— Не си бил единственият? — опули очи Джиани. — Че колко сте тогава?
— Има само още една жена — Медалия — рече Гар. — И тя е от рядката порода хора, които се появяват с тази дарба ненадейно, без да са я наследили от някой родител. Тя си мисли, че е единствената с такава способност тук, тъй че аз внимавах да не й разкрия, че знам. Ето защо Медалия научи много повече неща за твоите хора, отколкото другите от групата й. Затова и ги напусна, за да насърчи теб и съгражданите ти да воювате с лордовете.
— Тя? — Джиани бе страшно изненадан. Само успя да каже: — Не, не може да бъде… Не може да бъде тя…
— Защо си мислиш, че си бил влюбен в две жени едновременно? — попита Гар. И още преди Джиани да успее да отговори, като остави идеята да проникне в съзнанието му, гигантът рече: — И ти си рядък случай сред себеподобните си, Джиани. И ти си своего рода читател на мисли. Аз бих могъл да вмъкна Магьосника в ума на всеки друг човек, но малцина ще могат да го видят така ясно като теб, и още по-малко ще са тези, които ще могат да говорят с него така, както ти го направи.
— Аз, рядък? — Тогава друга идея осени младежа. — Но след като си могъл да сложиш Магьосника в ума ми толкова ясно, тогава Медалия…
— Да — кимна Гар. — Може би това е истинската причина тя да се заинтересува от теб, Джиани Бракалезе — като мъж, а не само като пионка в нейната игра.
— Заинтересувала се е от мене? Да не искаш да кажеш… че тя би могла да се влюби…
— О, да, би могла — отвърна Гар. — Аз не подслушвам такива неща в умовете на хората, Джиани, но когато един мъж или една жена наистина се влюбят — това се чува толкова силно, че не мога да се удържа да не се заслушам. Отиди при нея сега, защото тя напуска града.
— Ще отида! Благодаря ти, Гар! О, благодаря ти! — Джиани се протегна, за да прегърне гиганта, така както си беше на седлото и това едва не стана причина да се прекатурят на земята — после се обърна назад към Пирогия, пришпорвайки коня си в галоп.
Гар го наблюдаваше как се отдалечава, с горчива усмивка на устните си. Изведнъж Джиани дръпна поводите на коня си, обърна се и му помаха. Гар също му помаха в отговор, после погледа как момъкът препусна лудо към главната порта. Когато конникът измина пътя и изчезна в града, Гар се обърна и продължи пътя си до върха на хълма, после слезе и освободи животното, като го потупа по задницата, за да го отправи обратно вкъщи. Като направи това, той поднесе медальона към устните си и каза:
— Сега, Хъркимър. — Гигантът пусна медальона и постоя, гледайки в небето как първите слънчеви лъчи осветяват големия златист диск, докато той се спускаше на земята.
Джиани се носеше стремително по улиците, които току-що се събуждаха, а работниците тръгваха на работа. Младежът дръпна поводите на коня, когато стигна Пиаца дел Сол и, разбира се, фургонът беше там, макар че Медалия го беше скрила на друго място миналата нощ. Джиани остави бедното, потънало в пот животно да се охлади, а той изтича до фургона, изкачи стълбите му и почука на вратата.
— Медалия! Отвори! Ти не трябва да си отиваш! Отвори ми, моля те!
Вратата се отвори и на прага застана девойката, с уголемени от учудване очи. Както Гар го беше предупредил, тя бе облечена като за път.
— Джиани Бракалезе! Какви непредвидени обстоятелства са могли да те хвърлят в такава паника?
— Разбрах, че ти си моята жена от сънищата — задъхано промълви Джиани.
Тя побледня.
— Кой ти го каза?
— Магьосникът в ума ми — отвърна Джиани.
От бледо, лицето на Медалия стана пурпурно червено.
— Този отвратителен безделник! — разбесня се тя. — Как е посмял… — Но Медалия се прекъсна и очите й се уголемиха още повече.