— И сега вече ще трябва да водим преговори с кондотиерите? — с възмущение попита Джиани.
— Можем да си позволим да не преговаряме с тях само в случай, че имаме висока и дебела градска стена между техните копия и нашето убежище. Ако им се изпречим пред очите сега, те ще вземат и стоките на баща ти, и живота ни, ако им се прииска. — Той се обърна и плю в мрака. — Много бих искал Реджиналди да не е сключил мир с Ботези. Тогава наемните му кучета щяха да лагеруват извън стените на Ренова, а не да ограбват тук честните хора.
— Неспокойно примирие, от всичко, което чувам — заключи Джиани. — И съвсем ще се изтъни, ако войниците видят, че се задава нова работа.
— Мечтана съдба за тях — съгласи се Антонио. — Войниците на бойното поле са достатъчно ужасни, но поне човек може да разбере къде воюват и да стои настрани.
— Ренова и Туманола са най-големите сили в този източен край на Талипон — размишляваше Джиани, — тяхното бойно поле може да бъде навсякъде.
— Истина е, но поне войските им ще стоят някъде, ще се бият и ще получават плячката си, а няма да бродят наоколо и да грабят бедните селяни и честните търговци — отвърна Антонио. — Разпуснатите войници превръщат целия остров в дяволско убежище.
Той не каза точно, че войниците са дяволи, но Джиани схвана намека.
— Възможно е някои благородници да са ги изпратили да плячкосват Аксера, като наказание за някаква въображаема обида.
Антонио сви рамене.
— Знае ли ги човек благородниците? Те са склонни да се обиждат от всичко и да заповядват на хората си да правят какво ли не.
— Кой може да бъде сигурен в наемните войници? — отвърна Джиани. — Когато им се плаща, те са армия, когато не — стават кондотиери, по-лоши и от обикновена шайка бандити.
— И нещо по-лошо — съгласи се Джиани. — Чудя се как още не им е хрумнало да откраднат цял град.
Джиани изтръпна, защото разбра какво искаше да каже Антонио. Ако бандата на Стилето някога се опиташе да завладее град, той нямаше да бъде от ония, управлявани от благородническа фамилия. Всички аристократи от Талипон щяха да се нахвърлят вкупом срещу тях, заедно с войниците си, за да ги сразят. Не, наемниците щяха да търсят по-лесен дивеч, някой град, в който търговците се управляваха сами — като родното място на Джиани — Пирогия.
— Тези кондотиери може да работят за себе си или за някои от благородническите фамилии — невъзможно е да се каже със сигурност — заключи Антонио. — Но Аксера е разположен в земите, принадлежали на Пирогия, преди нашите деди да свалят от власт местния граф и да прогонят семейството му. Най-вероятно атаката е била от гладна армия, но и това не е добър знак.
— Носят се слухове, че търговците от Туманола са станали неспокойни, като гледат колко добре се управлява Пирогия — рече Джиани, — и че те са помолили техния принц да се намеси в работите на града.
— Същото се говори и за Ренова — намръщи се Антонио и поклати глава. — Само се чудя колко ли време тези два големи града ще се въздържат да нападнат Пирогия. Идеите на нашите граждани изглежда много ги безпокоят.
Един от водачите извика от мястото си край руините:
— Кой ходи там?
— Приятел — отвърна дълбок глас, — или някой, който би могъл да бъде.
Антонио скочи на крака почти толкова бързо, колкото Джиани. И двамата се обърнаха към гласа и видяха как един гигант излиза от сенките.
Непознатият се извисяваше над часовоя. Той изглеждаше седем стъпки висок, имаше широки рамене и макар че хлабавата му риза и късото кожено яке прикриваха ръцете и гръдния кош, прилепналите панталони очертаваха крака с издути мускули.
Джиани можеше да се закълне, че шпагата на бедрото му беше толкова дълга, колкото бе висок пазачът им.
Шпага, кожено палто, ботуши на ездач — нямаше никакво съмнение, че човекът беше наемник. Гигант и наемник. Непознатият беше с черна коса и черни вежди, с дълбоки тъмни очи, прав нос, широка уста и хлътнали страни. Носът му беше гърбав, но все пак в него имаше нещо ястребово. Усещането идваше може би от проницателността, с която той разглеждаше и проучваше търговците. Но в изражението му нямаше жестокост, по-скоро изглеждаше, че даже леко се забавлява.
— Здравейте, търговци!
Той говореше със силен акцент, но какъв — Джиани не можеше да познае. Значи, оказва се, че гигантът беше наемник и чужденец. Нямаше нищо учудващо, разбира се — повечето от наемните войници бяха чужденци от континента. Младежът не попита откъде гигантът знае, че те са търговци — с тези мулета и товари беше повече от очевидно.
— Цял следобед ли ни следите? — поинтересува се Джиани.