„Помогни ми да се вразумя“ — беше се молил на Господа онзи пръв път и всеки следващ път. Простичка молитва, която се беше сбъднала двукратно, десетократно, а накрая и стократно. Дъг предполагаше, че след още няколко години ще се е вразумил хилядократно. А кое беше най-прекрасното? Че накрая го очакваше раят.
Библията му бе доста опърпана, защото четеше от нея ежедневно. Обичаше всички притчи в нея, но една му беше особено любима: притчата за добрия самарянин. Няколко пъти беше проповядвал върху този отрязък от Евангелието на Лука и богомолците не скъпяха похвалите си след това, Бог да ги благослови.
Сигурно защото тази история му беше толкова близка. Свещеник отминава пребития и ограбен пътник, отминава го и един левит. Кой идва тогава? Противен самарянин, който мрази евреите. Само че тъкмо той помага на пострадалия. Очиства и превързва раните му, качва го на добичето си и го завежда в най-близката странноприемница.
„И тъй, кой от тези трима ти се вижда да е бил ближен на изпадналия в ръцете на разбойниците?“ — обръща се Исус към обиграния млад законник, който го е питал какво да стори, за да наследи живот вечен. И законникът, който съвсем не е глупав, отговаря: „Онзи, който му стори милост“.
Ако Дъг Клейтън изпитваше ужас от нещо, то беше да постъпи като левита от притчата. Да откаже помощ, когато такава е нужна, и равнодушно да отмине. Затова, когато забеляза окаляното комби, паркирано на рампата към изоставената бензиностанция — преобърнатите оранжеви варели пред него, зеещата врата на шофьора, — се поколеба само за миг, преди да включи мигача и да завие.
Спря зад форда, включи аварийните светлини и понечи да излезе. Тогава забеляза, че странният автомобил сякаш няма регистрационен номер… но беше толкова мръсен, че бе трудно да се каже със сигурност. Дъг взе мобилния си телефон от централната конзола на приуса и се увери, че има покритие. Прекрасно е да подражаваш на добрия самарянин, но да окажеш помощ на подозрителна кола, без да проявиш елементарна предпазливост, е глупост.
Тръгна към комбито, държейки телефона в лявата си ръка. Да, правилно му се е сторило, нямаше регистрационен номер. Опита се да надникне през задното стъкло, ала не видя нищо — толкова бе наплескано с кал. Пристъпи към отворената врата, но се спря и мръщейки се, огледа автомобила. Форд ли беше, или шевролет? Проклет да е, ако знаеше — което бе повече от странно, защото беше застраховал хиляди комбита.
Тунинговано? Възможно е… само че кой би тунинговал комби, за да го превърне в нещо толкова анонимно?
— Ехо? Всичко наред ли е?
Тръгна към вратата и неволно стисна телефона по-здраво. Сети се за един филм от детството си, който някога му беше изкарал ангелите — за къща, населявана от призраци. Група тийнейджъри потегля към стара изоставена къща и когато един от тях вижда зеещата врата, казва на приятелите си: „Гледайте, отворена е“. Иде ти да им креснеш да не влизат, но естествено, няма кой да те чуе.
Глупости. В колата може да има пострадал човек.
Разбира се, шофьорът може да е отишъл до ресторанта, например за да потърси телефонен автомат, но ако наистина беше пострадал…
— Ехо?
Дъг посегна към дръжката на вратата, но размисли и надникна през пролуката. Това, което видя, го втрещи. Седалката, контролното табло и воланът бяха покрити с тиня. Тъмна слуз се стичаше по старомодните копчета на радиото, а на волана личаха отпечатъци, които не изглеждаха оставени от човешки ръце. Следите от длани бяха ужасно големи, а следите от пръсти, обратно, бяха тънки като моливи.
— Има ли някого?
Прехвърли телефона в дясната си ръка и хвана открехнатата врата с намерението да я отвори широко.
— Има ли постра…
Усети отвратителна смрад и тогава лявата му ръка експлодира от невероятна болка, която за миг пламна в цялото му тяло, палейки пожари и изпълвайки всички кухини с агония. Дъг даже не успя да изпищи. Гърлото му се затвори от внезапния шок. Погледна надолу и установи, че дръжката на вратата сякаш е пронизала дланта му.
Вместо пръстите си видя само чуканчета под най-долните фаланги. Останалото някак си беше погълнато от вратата. Докато Дъг гледаше, безименният му пръст се счупи. Венчалната му халка се изтърколи със звън на асфалта.
Той усещаше нещо, о мили Боже, остро като зъби. Те се движеха. Автомобилът дъвчеше ръката му.
Дъг опита да се отскубне. Плисна кръв — по калната врата, по панталоните му. Капчиците, които опръскаха вратата, тутакси бяха засмукани: всмук. За част от секундата Дъг почти успя да се освободи. Видя лъскавите костици на пръстите си, от които плътта беше оглозгана, и от подсъзнанието му изплува чудовищна картина: как глозга едно пържено пилешко крилце. „Да го осмучеш цялото — неизменно заръчваше майка му, — месото е най-крехко по костите.“