— Палубата беше в ужасно състояние — обади се помощникът.
— Добре ли разбрах?… — подхвана Берти.
— Да, точно тъй — каза капитан Хансън. — Това беше случайно удавяне.
— Но на палубата…
— Точно така. Нямам нищо против да ви кажа, поверително, разбира се, че те използували една брадва.
— И това е екипажът, който сега командувате? Капитан Хансън кимна.
— Предишният капитан беше прекалено невнимателен — поясни помощникът. — И щом се обърнал с гръб, те му видели сметката.
— Налага се да избягваме излишен шум — каза шкиперът. — Властта винаги защищава черния. Не можеш да стреляш пръв. Трябва да оставиш черния да стреля пръв, иначе властите те обвиняват в убийство и те изпращат във Фиджи. Затова има толкова много нещастни случаи.
Обедът беше готов и Берти и шкиперът слязоха долу, а помощникът остана да бди на палубата.
— Не изпускай от поглед оня черен дявол Ауики — предупреди шкиперът помощника си. — От няколко дни видът му не ми се нрави.
Вече привършваха обеда и шкиперът бе стигнал до средата на разказа си за пленяването на „Скотиш чийфс“.
— Да — обясняваше той, — това беше най-хубавият кораб по крайбрежието. Но не успял да обърне навреме и преди да се блъсне в рифа, канутата налетели върху него. На борда имало петима бели и екипаж от двайсет души — момчета от Санта Крус и Самоа, а само отговорникът за стоката успял да се спаси. Освен това имало и шейсет новобранци. И всички били направени кай-кай. Какво е кай-кай ли? О, извинете. Искам да кажа, били изядени. А ето какво стана с „Джеймс Едуърдс“, чудесен кораб…
Но в този миг помощникътт изпсува ядно на палубата и се разнесоха дивашки викове. Чуха се три револверни изстрела, а след тях — силен плясък. Капитан Хансън тутакси излетя по стълбата и Берти видя с възхищение как още щом скочи, измъкна пистолета си. Берти се изкачи по-предпазливо и се подвоуми, преди да покаже главата си на палубата. Но нищо особено не се случи. Помощникът, с револвер в ръка, трепереше от възбуда. Внезапно се сепна и отскочи леко встрани, сякаш откъм гърба го застрашаваше някаква опасност.
— Един от туземците падна през борда — каза помощникът със странен, напрегнат глас. — Не знаеше да плува.
— Кой именно? — попита шкиперът.
— Ауики — чу се в отговор.
— Но, да ви кажа право, аз чух изстрели — рече Берти разтреперан от вълнение, защото надушваше
някакво произшествие, и то произшествие, което, за щастие е отминало.
Помощникът се озъби:
— По дяволите, това е лъжа! Не е даден дори, един изстрел. Черният просто падна през борда.
Капитан Хансън изгледа Берти с немигащи, безстрастни очи.
— На мен… на мен ми се стори… — подхвана Берти.
— Изстрели ли? — попита капитан Хансън унесено. — Изстрели ли? Чухте ли някакви изстрели, господин Джейкъбс?
— Нито един — отвърна господин Джейкъбс. Шкиперът погледна победоносно госта си и каза:
— Очевидно, нещастен случай. Хайде да слезем, господин Аркрайт, и да довършим обеда си.
Тази нощ Берти спа в капитанската кабина, малка каюта до главната кабина. Предната й стена беше украсена с пирамида от карабини. Над койката висяха още три карабини. Под койката имаше голямо чекмедже и като го отвори, той откри, че е пълно с амуниции, динамит и няколко кутии детонатори. Берти предпочете да легне на скамейката отсреща. Погледът му веднага бе привлечен от корабния дневник, оставен на малката масичка. Берти не знаеше, че капитан Малу бе приготвил този дневник специално за случая и прочете в него как на двадесет и първи септември двама души от екипажа паднали през борда и се удавили. Но той четеше и между редовете и разбра каква е работата. Прочете как спасителната лодка на „Арла“ била нападната при Суо, при което загинали трима души; как шкиперът .хванал готвача да готви в кухнята човешко месо, купено от екипажа във Фуи; как от случайно избухване на динамит при изстрелването на сигнал загинал цял екипаж; прочете за нощни нападения; за бягства от пристанища по-късна доба; за нападения
на горски жители сред обрасли с коренища блата, за нападения с лодки в по-широките протоци. Нещо, което се повтаряше с монотонна честота, беше смърт от дизентерия. Той забеляза с уплаха, че и двама бели бяха умрели от дизентерия — гости на „Арла“ — като самия него.
— Знаете ли — обърна се на другия ден Берти към капитан Хансън, — трябва да ви кажа, че хвърлих един поглед на корабния ви дневник.
Шкиперът веднага си даде вид, че е ядосан, заДето дневникът е оставен да се подхвърля насам-натам.