— Глупости — рече Дороти и пльокна с дъвката си. — До края на седмицата ще го накараме да носи подслушвателно записващо устройство.
Аманда затвори очи.
— Ето — каза Дороти, — закачете го там.
Извади от куфарчето лъскава снимка 8 на 10 инча на Тейн Коудър и я плъзна покрай Аманда към края на заседателната маса. Предаваха си я от ръка на ръка, докато не стигна до онзи детектив, който бе свалил снимката на Майло от таблото. Той стана и използва същата топлийка, за да окачи Коудър на таблото като връзка между профсъюза и „Кинг Корп“. На фотографията тъмната коса на Тейн се развяваше от вятъра, а кестенявите очи на симпатичното му лице гледаха някъде надалеч. Зъбите му бяха малко криви. Но лицето му бе по-различно от останалите. Беше лице, което на Аманда й се искаше да харесва. Не му личеше лукавството, което прозираше у всички останали. Нямаше го равнодушният, змийски поглед.
— Ето — каза началникът и положи длан върху ореховата повърхност. — Вече имаме нещо позитивно. Благодаря ви.
Аманда видя как градските ченгета се посбутаха с лакти и прехапваха устни, като поглеждаха към Дороти, докато излизаха от залата. Взе листа от счетоводителката.
— Данъчната му декларация за 1999-та година — рече тя.
— Той дали изобщо ще е наясно за какво сме си говорили тук? — попита Аманда.
Прегледа шестцифрените суми и си помисли за образователните фондове на своите деца и парите, които мъжът й бе изтеглил от тях през последните шест месеца, за да започне директен маркетинг в продажбата на фонокарти в чужбина.
— Би трябвало. Бил е закъсал. Всички бяха закъсали през 99-та. Помните ли?
— Той ще е наясно — каза Дороти и грабна листа. — Както и тя. Боже мой, тя носеше пръстен с диамант, който си имаше свой собствен пощенски код. Тези два милиона ще й станат ясни, а не мисля, че яркооранжевият затворнически анцуг ще погъделичка усещането й за модните тенденции. Това е. Другите може и да не са постигнали напредък, но ние току-що ударихме в десетката.
Докато слизаха с асансьора Дороти попита Аманда дали иска да си иде у дома да се преоблече.
— Защо?
— Не можем да чакаме до утре. Нали чу шефа? Петък ще е големият ни ден.
Аманда погледна часовника си. Дори си представи носовия вой на мъжа си и протестните стенания на децата. Стомахът й се сви.
— Няма да можем да стигнем дотам преди десет.
Чу се звън и вратата на асансьора се отвори.
— Ами добре — рече Дороти и излезе в подземния гараж с решителната си крачка, — тогава ще го измъкнем от леглото му.
— Дороти, снощи работихме през нощта — каза Аманда, докато я настигаше.
— А после се прибрахме и се наспахме. Нямаше нито сняг, нито жега, нито дъжд, нито мракът на нощта.
— Това е от приказката за пощальона.
— Ние сме по-добри от един скапан пощальон, нали? Сигурно си пропуснала да разкажеш някоя и друга приказка преди лягане, докато си преследвала серийни убийци.
Дороти се качи в своя краун вик, Аманда зае дясната седалка.
— И точно заради това съм тук.
— Защото си си мислила, че борбата с организираната престъпност е за жените домакини? — попита Дороти и изсумтя, преди да запали двигателя.
— Да си партньор на някого означава понякога да мислиш и за него.
— Имаш предвид него или мен? — попита Дороти и се обърна назад, след като включи на задна скорост за маневрата.
— И двамата.
— Е, тогава се прибирай у дома при мъжлето си, а аз ще отида в Сиракюз сама. Ще те покрия. Какво ще кажеш? — рече Дороти и потегли със свирещи гуми по острия завой към рампата, водеща към улицата.
— Добре — каза Аманда и скръсти ръце. — Мини покрай нас да си взема нещата.
Минаха през центъра на града, Дороти непрекъснато сменяше лентите и натискаше силно клаксона. Заговори, чак когато минаха през тунела. Този път тонът й бе спокоен, не толкова дрезгав.
— Видях как ме гледаха онези тъпанари от Нюйоркското управление — рече тя и кимна към Аманда, сякаш тя й бе задала въпрос. — Теб — също. Сякаш сме на тази служба само да попълним квотата за жени. Но ние можем да разрешим този случай.
— Знам, че ти имаш семейство, за разлика от мен. Тези лайна… да, те са животът ми. Колко трогателно. Говоря за мъжа си и за онези мои котки, но понякога те изчезват за цяла седмица — той и котките, и тогава дори не мисля за тях. Това е животът ми. Тъй че извинявай.
— Няма нужда да се извиняваш — рече Аманда. — И аз искам да приберем тази паплач не по-малко от теб.
16
Аманда влезе вътре и изслуша търпеливо оплакванията на съпруга и децата си. Мълчаливо приготви чантата си, едва държеше очите си отворени, не толкова от физическо изтощение, колкото от душевни угризения. И изпита облекчение, когато затръшна вратата на колата и поеха по обрамчената с дървета улица.