— Тейн не те е видял, нали? — попита бързешком Адам, бършейки пълните си ръце в престилката, покриваща издутия му корем.
— Къде е Бен? — попита повторно Бъки.
Устните на Адам се размърдаха, раздвижиха двойната му гуша. Но единственият звук, който издаваше, бе едва сдържан кикот.
— Трябваше да обърнеш онзи багер срещу него — каза Бъки, насочил показалец срещу Адам.
— Тогава щеше да разруши и моята къща — рече задавено Адам. — Трябваше да го направя, Бък. Той и без друго щеше да го стори.
— Нима мислиш, че аз бих постъпил така с теб? — рече Бъки и сбърчи чело.
Адам сведе поглед към пода.
— Бен — каза Бъки.
— Не съм го виждал от три дни, Бък — отвърна Адам, развърза престилката си, за да почисти разлялото се вино.
— А Тейн?
— Не знам кога ще дойде — каза Адам; говореше бързо и бършеше едновременно бурето. — Идва и си отива. Той върти всичко, Бък. Жена ми се върна в университета. Шест хиляди долара е таксата. Но без теб не е същото. И ловът не го бива. Тейн искаше прясно печено за хората на губернатора. Дори излязох по тъмно с моя уинчестър, но ми се наложи да прибягна до фризера. Тейн пък онази нощ ранил един едър самец до Западната хижа, но не могъл да го намери. Щеше да е от полза. Върна се целият изподран от храсталаците.
Адам продължи да попива виното. Бъки само го гледаше, докато не спря да бърше.
— Джеймс го няма — рече Бъки. — След това Скот. Сега Бен.
— Бен ли? — каза Адам, вперил поглед в прогизналата от вино престилка.
Бъки просто го гледаше. Адам бе свел поглед и пристъпваше от крак на крак, шляпайки в локвата вино.
— Ако го видиш или чуеш, ми се обади на клетъчния телефон — рече Бъки. — Някой ще излиза ли на лов тази сутрин?
— Не, чак следобед ще излязат някои от политиците — отвърна Адам.
— Добре — рече Бъки, вторачен в него, — чуй ме, аз ще мина по обиколния път. Ако Тейн се появи, обади ми се по клетъчния. Не искам неприятности.
— Бък — каза Адам, докато изстискваше престилката, — ами ако той разбере?
— Затова най-добре ми се обади — рече Бъки.
Адам преглътна, вдигна глава, но отново сведе поглед към пода.
Бъки се изкачи бързо по стълбите, вземаше ги през една, и скоро отпраши, вдигайки облак прах със събърбъна си. Трябваше да измине доста разстояние, ако Тейн бе решил този следобед да се насочи към някое от чакалата, изградени високо в дърветата. Излезе от шосето и пое към гората, към район, който наричаха „Горните полета“; колата се клатеше по коловозите на черния път, предпазният колан стягаше гърдите му. Беше нащрек и погледът му непрекъснато щъкаше насам-натам, но не търсеше дивеч, а някакви следи.
Излезе от високата трева и профуча покрай хамбара на гълъбите. Възнамеряваше да отиде до крайезерния път и да огледа макадамовото шосе около езерото на патиците, но когато събърбънът излезе на пътя, без да съзнава защо, зави наляво и колата се понесе по чакъла на шосето на хребета към Западната хижа.
Там го чакаше колата на Бен.
51
Червенокосата — агент Лий, — слезе от колата и приближи към прозорчето ми. Един ван спря зад тях и наду клаксона си. Агент Лий размаха значката си и му махна с ръка да заобиколи.
Свалих прозорчето си и попитах:
— Да не сте полудели?
Тя ми отвърна, че искали да поговорим. Отвърнах й да кара нататък.
— Приятелят ви е изчезнал — рече тя.
— Бен ли? — повдигнах вежди и зяпнах.
— Не можем ли да седнем някъде? — попита тя. — Имаме кабинет във Федералната сграда.
Казах й, че моят е съвсем наблизо. Тя отвърна, че няма нищо против и те ме последваха по кръглата алея пред сградата. Въведох ги в кабинета си и им предложих да седнат около малката заседателна маса срещу писалището ми. Агент Лий погледна към лавицата зад бюрото. Стари спортни трофеи и снимки в рамки на Джесика, Томи и мен на ски, на гмуркане с акваланги, на лодка, на футболен стадион.
Попитах ги дали искат нещо за пиене. Отказаха, но преди да седна зад масата, помолих Дарлийн да ми донесе кафе.
— Разбрахме за малката ти вечеря с Джони Г. — каза агент Руукс.
— Точно така — отвърнах и се вторачих в червената лампичка на магнетофончето, което тя постави на масата, без да поиска разрешение. — Вие казахте да си общувам с него. Видяхме се с него в центъра „Тайм Уорнър“. На благотворително събитие. И той ни покани на вечеря. Точно това искахте да правя, нали?
— Само че забрави да ни кажеш — рече тя и се насили да се усмихне.
— Аз ли трябва да ви търся? — попитах и погледнах червенокосата. — Не искам да ви обиждам, но все пак се опитвам да ръководя компания.