— Добре дошъл! — кимнаха папата и имамът почти едновременно. Вече се разбрахме да говорим на английски. Ще заповядате ли на масата?
Брадатият свали ръка от очите си. По реакцията му се разбра, че моментално е разпознал събеседниците си.
— Не! Не! — завика той, клатейки глава и закривайки отново очи. Това небето ли е или адът?
Имамът се покашля.
— Едва ли е адът. Някой ни е поканил на вечеря. Седнете и приемете реалността. Иначе вие, евреите, схващате бързо!
Поемайки дълбоко въздух, брадатият седна.
— Вие сте главният имам на Мека, така ли? А вие папата на Рим, нали? Аз съм главният равин на Йерусалим.
— Страхотна компания — изръмжа папата. — Сега трябва само да разберем кой е домакинът ни.
— Бих искал да знам — започна главният равин — кой от вас е организирал тази среща. Отвлякоха ме посред важна работа в офиса ми. Сътрудниците ми сигурно отдавна са били тревога.
— Нима? — каза подигравателно имамът. — А мен сред пет напълно будни мъже. Какво си мислите, че междувременно е станало в палата в Мека? Това ще има сериозни последствия!
Имамът и равинът погледнаха очаквателно папата.
— Моля ви, господа, нямам нищо общо с цялата работа. При мен се появи един чернокож. По-черен от черното. Говореше нещо за машината на времето, а аз като слаб човек я използвах, без да размисля повече.
В течение на разговора се установи, че същият чернокож е бил и при главния равин. А имамът каза, че му се сторило сякаш тъмна фигура се появила от нищото и сложила нещо на челото му. Още докато разговаряха, над масата започна да просветва и ненадейно се материализираха три вдигащи пара плата, върху които имаше различни зеленчуци, картофи и три вида месо. Най-подходяшото за всеки вкус, приготвено според обичаите на съответната страна. Мъжете се обслужиха мълчаливо, после Светият отец сведе глава и започна да си мърмори латински изречения.
— На кой бог се молите? — попита имамът и се осмели колебливо да сложи ръка върху ръката на папата.
— На нашия бог. Нали всички се обръщаме към един и същ?
— Не съвсем — вметна главният равин. — Ние сме богоизбраният народ.
— Все старата песен — отбеляза жлъчно имамът. — Не забелязвате ли всъщност, че много хора не могат да ви понасят само защото се смятате за нещо повече?
— О, о! — ядоса се равинът. — Нали вие водите тази агресивна политика и отглеждате религиозни фанатици. Вие сте тези, които искат да наложат на останалите своята вяра!
— Но е факт — студено го поучи имамът и погледна право в очите на опонента си, — че Мохамед — да бъде благословен — е бил последният пророк, изпратен от Аллах. Значи ние, мюсюлманите, съблюдаваме последната воля на Аллах…
И не успя да продължи, защото в стаята изведнъж се появиха големи триизмерни цветни картини. Това бе земното кълбо и около него се носеха гигантски образувания — многоетажни космически кораби със странни надстройки и застрашителни вдлъбнатини и издутини. Също като насекоми, по големите обекти имаше малки, които изчезваха по ярко осветените коридори или се групираха в нови формации. Сред едно космическо обиталище се носеше една камера. Тримата религиозни водачи наблюдаваха изумени хората с различен цвят на кожата, които се състезаваха около голям басейн. Краката им се движеха по неопределима течност, която изглеждаше мека и все пак не им позволяваше да потънат. Трябва да беше някакъв вид спорт. От време на време течността се разлюляваше от вълни, бегачите падаха от пистите си и отново се изправяха.
Друга камера показваше вътрешността на висока кула, в която във въздуха се рееха хора с протегнати ръце. Явно в кулата действаха различни гравитационни полета, защото отделни хора танцуваха грациозно във въздуха, други профучаваха отвесно надолу, после отново започваха да танцуват нагоре. После се появи една-единствена огромна картина, която изпълни половината помещение. Хиляди и хиляди хора като по тайна команда коленичиха на пода. Бегачите коленичиха върху течността, летците в кулата сведоха глави, зрителите коленичиха, където бяха в момента, а бяха показани и екипажите на големи и малки образувания, всеки коленичеше на мястото си със сключени за молитва ръце. След секунди музиката се усили. Идваше от всички стени, първо мека, после все по-силна, стигайки до хорал. Всички инструменти, познати някога на Земята, сякаш участваха визпълнението. Коленичилите хора започнаха да пеят и макар че никой от тримата религиозни водачи не разбираше езика, те бяха трогнати до дъното надушите си. Трептенията на музиката и на песента изпълваха помещението, вибрираха в никога нечувани интервали и тонове, преобръщаха всяка отделна клетка, обземаха ума с неизказано благоговейно чувство.