Лус плъзна ръка в джоба на бялата си ленена престилка и измъкна дебел пощенски плик. Задната му част беше затворена с червен восъчен печат; когато го преобърна, тя прочете: Госпожа Мелвил Констанс, надраскано с черно мастило.
– Ти си някакъв всезнайко, нали?
– Благодаря ти. – Бил се поклони грациозно, после, когато осъзна, че Лус вече се е запътила към къщата, литна напред, като размахваше криле толкова бързо, че те се превърнаха в две размазани петна с цвят на стомана от двете страни на тялото му.
Бяха подминали сребристите брези и прекосяваха подстриганата ливада. Лус се канеше да тръгне нагоре по настланата с чакъл алея към къщата, но се забави, когато забеляза фигури ма верандата. Мъж и жена, които вървяха към къщата. Към Лус.
– Слез – прошепна тя. Не беше готова да се покаже пред никого в Хелстън, особено не и докато Бил бръмчеше около нея като огромно насекомо.
– Ти слез – каза той. – Само защото направих изключение за невидимостта заради теб, не означава, че кой да е простосмъртен може да ме види. Напълно дискретен съм там, където се намирам. Всъщност единствените очи, за които трябва да внимавам да не ме забележат... Хей, я чакай малко. – Каменните вежди на Бил внезапно се изстреляха нагоре, издавайки силен шум, сякаш някой влачеше нещо. – Изчезвам – каза той, снишавайки се зад доматените стъбла.
Ангели, допълни Лус. Те сигурно бяха единствените други същества, които можеха да виждат Бил в този образ. Предположи така, защото най–после успя да различи мъжа и жената, онези, които бяха подтикнали Бил да се скрие. Зяпнала сред плътните, бодливи листа на доматеното стъбло, Лус не можеше да откъсне очи от тях.
Всъщност не можеше да откъсне очи от Даниел.
Останалата част от градината стана много тиха. Вечерните песни на птиците затихнаха и всичко, което Лус чуваше, бяха два чифта крака, които вървяха бавно нагоре по чакълестата пътека. Сякаш всички последни лъчи на слънцето падаха върху Даниел, хвърляйки около него златист ореол. Беше наклонил глава към жената и кимаше, докато вървеше. Жената, която не беше Лус.
Беше по–възрастна, отколкото можеше да е Лусинда – най–вероятно в двайсетте си години, – и много красива, с тъмни, гладки като коприна къдрици под широка сламена шапка. Дългата й муселинова рокля беше с цвят на глухарче и изглеждаше много скъпа.
– Започна ли да ви се нрави нашето малко селце, господин Григори? – тъкмо казваше жената. Гласът й беше висок и ясен, изпълнен с естествена увереност.
– Може би твърде много, Маргарет. – Стомахът на Лус се присви във възел от ревност, докато гледаше как Даниел се усмихва на жената. – Трудно е да повярвам, че мина седмица, откакто пристигнах в Хелстън. Може да удължа престоя си повече, отколкото възнамерявах. – Той направи пауза. – Всички тук са много мили.
Маргарет се изчерви, а Лус закипя от гняв. Маргарет дори се изчервяваше красиво.
– Само се надяваме, че това ще проличи и в творчеството ви – каза тя. – Разбира се, майка ми е много развълнувана, че при нас е отседнал художник. Всички се вълнуват.
Лус се промъкна след тях, докато вървяха. След като отминаха зеленчуковата градина, тя се сниши зад розовите храсти, като подпря ръце на земята и се наведе напред, за да чува двойката.
После ахна. Беше убола пръста си на един трън. Кървеше.
Засмука раната и тръсна глава, като се опитваше да не изцапа с кръв престилката си, но докато кървенето спре, тя осъзна, че е изпуснала част от разговора. Маргарет беше вдигнала поглед към Даниел с очакване.
– Попитах ви дали ще бъдете на празненствата за слънцестоенето по–късно тази седмица. – Тонът й бе леко умолителен.
Майка ми винаги вдига голяма шумотевица около тях.
Даниел промърмори нещо в смисъл, че да, нямало да ги пропусне, но явно беше разсеян. Непрекъснато извръщаше поглед от жената. Очите му се стрелкаха из ливадата, сякаш беше доловил присъствието на Лус зад розите.
Когато очите му бързо се стрелнаха над храстите, където се беше снишила, в тях проблесна наситен виолетов оттенък.
Ж
ената в бяло
Хелстън, Англия, 18 юни 1854 г.
Докато стигне до Хелстън, Даниел вече беше ядосан.
Разпозна веднага обкръжението още щом Вестителят го изхвърли сам върху покритите с чакъл брегове на Лоу. Езерото беше неподвижно, отразявайки големи купести розови облаци във вечерното небе. Стреснати от внезапната му поява, двойка кралски рибарчета със синьо–зеленикави гърбове излетяха през полето с детелини и кацнаха върху разкривена блатна върба до главния път. Той знаеше, че пътят води в малкото градче, където беше прекарал едно лято с Лусинда.