Да стои отново върху тази зелена плодородна земя, докосваше чувствително място в душата му. Колкото и да се стараеше да затвори всички врати към миналото им, колкото и да се стремеше да преодолее всяка нейна съкрушителна смърт, някои бяха по–важни от други. Беше изненадан колко ясно все още си спомня времето, което бяха прекарали в Южна Англия.
Но Даниел не беше дошъл на почивка. Не беше дошъл да се влюби в красивата дъщеря на търговеца с мед. Беше дошъл да попречи на едно безразсъдно момиче да се изгуби дотолкова в
Лошите моменти от миналото си, че това да я убие. Дошъл беше да й помогне да развали тегнещото над тях проклятие, веднъж завинаги.
Отправи се на дългата разходка към града.
В Хелстън беше топла и ленива лятна вечер. Навън, по улиците, дами с шапчици и украсени с дантела рокли разговаряха с ниски, учтиви гласове с мъжете в ленени костюми, с които се държаха под ръка. Двойки спираха пред витрините на магазините. Застояваха се да поговорят със съседите си. Спираха на уличните ъгли и се сбогуваха по десет минути.
Всичко у тези хора, от облеклото им до спокойната им безгрижна походка, беше така вбесяващо бавно. Даниел се чувстваше напълно несъвместим с минувачите по улицата.
Крилете му, скрити под палтото, горяха от нетърпение, докато вървеше енергично сред тях. Имаше едно място, където със сигурност знаеше, че може да намери Лусинда – тя излизаше на верандата в задната градина на неговата покровителка през повечето вечери точно след здрачаване. Но къде би могъл да намери Лус – онази, която пъргаво влизаше и излизаше от Вестителите, онази, която трябваше да намери – ето това нямаше как да узнае.
Другите два живота, на които Лус се беше натъкнала, бяха логични за Даниел. В голямата схема те бяха... аномалии. Миналите моменти, в които се бе приближила до разкриването на истината за тяхното проклятие точно преди да умре. Но той не можеше да проумее защо нейният Вестител я беше довел тук.
За тях времето, прекарано в Хелстън, в по–голямата си част беше спокойно. В този живот любовта им беше нараствала бавно, естествено. Дори смъртта й беше нещо тихо и лично, само между двамата. Веднъж Габ си беше послужила с думата порядъчна, за да опише смъртта на Лус в Хелстън. Поне от тази смърт бяха страдали само те двамата.
Не, нямаше никаква логика в това, че тя случайно бе посетила отново този живот – което означаваше, че тя може да е навсякъде в селцето.
– А, я виж ти, господин Григори – обади се нечий мелодичен глас отвън на улицата. – Каква чудесна изненада да ви намеря тук в града.
Руса жена в дълга синя рокля на шарки стоеше пред Даниел, заварвайки го съвсем неподготвен. Тя държеше за ръка топчесто, луничаво осемгодишно момче, което изглеждаше нещастно, в кремав жакет, с петно под якичката.
Най–после Даниел се сети: госпожа Холкоум и лишеното й от талант синче Едуард, на което той бе давал уроци по рисуване в продължение на няколко мъчителни седмици, докато беше в Хелстън.
– Здравей, Едуард. – Даниел се наведе да се ръкува с малкото момче, после се поклони на майка му. – Госпожо Холкоум.
До този момент Даниел не се беше замислял твърде за облеклото си, докато се движеше през времето. Не го беше грижа какво си мисли някой на улицата за модерните му сиви памучни панталони, нито дали кройката на бялата му риза с маншети и голяма яка изглежда странно в сравнение с тази на който и да е друг мъж в градчето. Но ако щеше да се натъква на хора, които наистина беше познавал преди близо двеста години, облечен в дрехите, които бе носил преди два дни на Деня на благодарността у родителите на Лус, можеше да тръгнат слухове.
Даниел не искаше да привлича към себе си никакво внимание. Нищо не биваше да му попречи да открие Лус. Просто щеше да му се наложи да си намери някакви други дрехи. Не че майката и синът Холкоум забелязаха. За късмет, Даниел се беше върнал във време, когато го бяха познавали като „ексцентричен“ художник.
– Едуард, покажи на господин Григори какво ти купи мама току–що – каза госпожа Холкоум, приглаждайки немирната коса на сина си.
Момчето неохотно измъкна малък комплект за рисуване от една торба. Пет стъклени бурканчета маслени бои и дълга червена четка с дървена дръжка.
Даниел направи задължителните комплименти – за това, как Едуард е едно малко момче с голям късмет, чийто талант сега разполага с подходящите инструменти, – докато се опитваше да не му проличи как гледа покрай двамата, търсейки най–бързия път да се измъкне от разговора.