Видя всичко това сега, когато шокът се изписа по лицето на Лусинда.
– Кой ден е? – попита отчаяно той.
Тя щеше да помисли, че си е изгубил ума. От другия край на стаята той беше твърде зашеметен от любов, за да забележи разликата между момичето, което вече беше изгубил, и момичето, което трябваше да спаси.
– Съжалявам – прошепна той. Точно затова беше толкова ужасен като Анахронизъм. Напълно се объркваше и от най–дребните неща. Едно докосване на кожата й. Едно поглеждане в наситено лешниковите й очи. Едно долавяне на аромата от пудрата по пътя на косата й. Едно споделено дихание в тясното пространство на това мъничко ателие.
Лусинда трепна, когато погледна бузата му. В огледалото тя беше яркочервена от плесницата. Очите й бавно срещнаха неговите – и му се стори, че сърцето му хлътна. Розовите й устни се разтвориха, а главата й се наклони леко надясно. Гледаше го като дълбоко влюбена жена.
Не.
Имаше начин, по който се предполагаше, че трябва да се случи. Начин, по кота трябваше да се случи. Не се предполагаше да се срещат до празненството. Колкото и да проклинаше съдбата им, Даниел не би разрушил предишните й животи. Те бяха онова, което й позволяваше да продължи да се връща при него.
Опита се да си придаде възможно най–незаинтересовано и намръщено изражение. Държеше ръцете си скръстени на гърдите, пристъпваше от крак на крак, за да увеличи разстоянието между тях, задържаше погледа си на всички други места, само не и там, където искаше да бъде. Насочен към нея.
– Съжалявам – каза Лусинда, като притисна ръце към сърцето си. – Не знам какво ме прихвана. Никога не съм правила такова нещо...
Даниел не смяташе да спори е нея сега, макар че тя го беше зашлевявала толкова много пъти през годините, че Ариана отмяташе случаите в малък подвързан със спирала бележник, озаглавен „Още си пресен“.
– Моя грешка – каза той бързо. – Аз... помислих ви за някой друг. – Вече се беше намесил твърде много в миналото, първо – е Лучия в Милано, а сега тук. Започна да отстъпва заднешком.
– Чакай. – Тя протегна ръка към него. Очите й бяха прекрасни лешникови орбити от светлина, които го теглеха обратно. – Чувствам се сякаш наистина се познаваме, макар че не мога да си спомня съвсем...
– Боя се, че не мисля така.
Дотогава вече беше стигнал до вратата и разделяше завесите на прозореца да види дали Кам още е отвън. Там беше.
Кам стоеше с гръб към магазина и оживено жестикулираше, разказвайки някаква изфабрикувана история, в която със сигурност той беше героят. Можеше да се обърне и при най–малкото предизвикателство. Тогава Даниел щеше да бъде заловен.
– Моля ви, сър... спрете. – Лусинда забърза към Даниел. – Кой сте вие? Мисля, че ви познавам. Моля ви. Чакайте.
Щеше да се наложи да рискува и да излезе на улицата. Не можеше да остане тук с Лусинда. Не и когато тя се държеше писа. Не и когато тя се влюбваше не в онова негово превъплъщение, в което трябваше. Той беше живял този живот преди и нещата не се бяха случили така. Затова трябваше да бяга.
За Даниел бе истинска агония да пренебрегва Лусинда, да си отива от нея, когато всичко в душата му подсказваше да се обърне и да затича отново право към звука на гласа й, към прегръдката на ръцете й и топлината на устните й, към омагьосващата сила на любовта й.
Рязко отвори вратата на магазина и побягна надолу по улицата, тичайки към залеза, тичайки с всички сили. Изобщо не го беше грижа как изглежда това на някой друг в града. Тичаше, за да потуши огъня в крилете си.
Слънцестоене
Хелстън, Англия, 21 юни 1854 г.
Ръцете на Лус бяха изпогорени, покрити с петна и чувствителни чак до костите.
Откакто пристигна в имението на семейство Констанс в Хелстън преди три дни, основното й занимание беше да мие безкрайни купчини съдове. Работеше от изгрев до залез–слънце, като търкаше блюда, купи и съдинки за сос и цели армии от сребърни прибори, докато в края на деня новата й началничка, госпожица Макгавърн, сервираше вечерята за кухненските слуги: жалко блюдо от студено месо, късове изсъхнало сирене и няколко твърди хлебчета. Всяка вечер, след вечеря, Лус потъваше в безпаметен сън без сънища върху таванското легло, което делеше с Хенриета, също кухненска прислужница като нея – момиче със стърчащи зъби, сламено–руса коса и големи гърди, дошло в Хелстън от Пензанс.
Дори самото количество на работата беше зашеметяващо.
Как можеше едно домакинство да замърсява толкова съдове, че да се налага двете момичета да работят по дванайсет часа без спиране? Но кошовете с изцапани със спечена храна съдове продължаваха да пристигат, а госпожица Макгавърн не откъсваше малките си и лъскави очи от легена, в който Лус миеше съдовете. До сряда всички в имението вече говореха възбудено на празненството по случай слънцестоенето същата вечер, но на Лус то означаваше единствено още съдове. Беше вперила поглед надолу към тенекиения леген със сапунена вода, изпълнена с негодувание.