– Не това имах предвид – промърмори тя на Бил, който кръжеше, както винаги, на ръба на бюфета до легена й. Още не беше свикнала, че единствена тя в кухнята го вижда. Изнервяше се всеки път, когато той кръжеше над останалите слуги, пускайки неприлични шеги, които само Лус можеше да чуе и на които никой – освен Бил – не се смееше.
– Вие, децата на хилядолетието, нямате никаква професионална етика – каза той. – Говори по–тихо, между другото.
Лус отпусна стиснатата си челюст.
– Ако търкането на този отвратителен супник имаше каквото и да е общо с разбирането на миналото ми, професионалната ми етика направо щеше да ти замае главата. Но това е безсмислено. – Тя размаха един чугунен тиган в лицето на Бил. Дръжката му беше хлъзгава от свинска мас. – Да не споменаваме, че е отвратително.
Лус знаеше, че чувството й на безсилно раздразнение няма нищо общо със съдовете. Вероятно звучеше като разглезено заядливо дете. Но почти не беше излизала навън, откакто започна работа тук. Не беше виждала хелстънското превъплъщение на Даниел нито веднъж, откакто го зърна за пръв път в градината, а нямаше представа къде е нейното минало превъплъщение. Беше самотна, апатична и потисната по начин, по който не се беше чувствала от онези ужасни първи дни в „Меч и Кръст“, преди да има Даниел, преди да има изобщо някого, на когото наистина да разчита.
Беше изоставила Даниел, Майлс и Шелби, Ариана и Габ, Кали и родителите си – всички тях, и за какво? За да бъде кухненска прислужница? Не, за да разгадае това проклятие – нещо, което дори не знаеше дали е способна да направи. Значи Бил я смяташе за мрънкало. Тя не можеше да предотврати това. Беше на косъм да рухне.
– Мразя тази работа. Мразя това място. Мразя това глупаво празненство по случай слънцестоенето, и това глупаво фазаново суфле...
– Лусинда ще бъде на празненството довечера – каза внезапно Бил. Гласът му бе вбесяващо спокоен. – По една случайност тя обожава фазановото суфле на семейство Констанс. – Той подхвръкна нагоре, за да седне с кръстосани крака на кухненския плот: с движение, от което я побиха тръпки, извъртя глава на 360 градуса около врата си, за да се увери, че двамата са сами.
– Лусинда ще бъде там? – Лус пусна тигана и четката, с която търкаше, в пълния с пяна леген. – Ще говоря с нея. Ще изляза от тази кухня и ще говоря с нея.
Бил кимна, сякаш това през цялото време беше влизало в плана.
– Само не забравяй положението си. Ако някаква твоя бъдеща версия беше изникнала внезапно на някое от твоите партита в пансиона и ти беше казала...
– Аз щях да искам да знам – каза Лус. – Каквото и да беше, щях да настоявам да узная всичко. Бих умряла, за да знам.
– Ммм–хмм. Е. – Бил сви рамене. – Лусинда няма да го направи. Мога да ти гарантирам.
– Това е невъзможно. – Лус поклати глава. – Тя е... аз.
– Не. Тя е твое превъплъщение, отгледано от напълно различни родители в един много различен свят. Вие делите една душа, но тя изобщо не прилича на теб. Ще видиш. – Той й се ухили загадъчно. – Просто действай предпазливо. – Очите на Бил се стрелнаха към вратата в предния край на просторната кухня, която се разтвори рязко. – По–бодро, Лус!
Той потопи крака в легена и изпусна дрезгава, доволна въздишка точно когато госпожица Макгавърн влезе, като теглеше Хенриета за лакътя. Икономката изброяваше блюдата за вечерята.
– След сливите в захарен сироп... – редеше монотонно тя.
В другия край на кухнята Лус прошепна на Бил:
– Не сме приключили с този разговор.
Каменните му крака опръскаха със сапунена пяна престилката й.
– Ще ми позволиш ли да те посъветвам да престанеш да говориш с невидимите си приятели, докато работиш? Хората ще си помислят, че си луда.
– Самата аз започвам да се чудя за това. – Лус въздъхна и се изправи, знаейки, че това е всичко, което щеше да изкопчи от Бил, поне докато останалите не си тръгнат.
– Очаквам двете с Мъртъл да сте в идеална форма тази вечер – високо каза госпожица Макгавърн на Хенриета, като хвърли бърз гневен поглед назад към Лус.
Мъртъл. Измисленото име, с което Бил беше изпратил препоръчителните й писма.