Лус си пое дълбоко въздух. Погледна назад към Бил.
– Идваш ли, или напротив?
С мрачно изражение той скочи на рамото й и сграбчи ревера й като поводи на кон и двамата пристъпиха през Вестителя.
Лхаса, Тибет, 30 април 1740 г.
Лус се задъхваше.
Излизайки от тъмния Вестител се беше озовала във вихър от бързо движеща се мъгла. Въздухът беше разреден и студен и всеки път, щом поемеше глътка от него, усещаше пробождане в гърдите. Изглежда не можеше да си поеме въздух. Хладната бяла пара на мъглата развя косата й назад, промъкна се по разтворените й ръце, пропи дрехите й с роса, а после изчезна.
Лус видя, че стои на ръба на най–стръмния бряг, който някога беше виждала. Олюля се и залитна назад замаяна, когато видя как под краката й се отрони едно камъче. То се търкулна няколко сантиметра напред и падна през ръба, като продължи да се спуска стремително надолу цяла вечност.
Тя отново се задъха, този път – защото се страхуваше от височини.
– Дишай – наставляваше я Бил. – Повече хора умират тук горе по–скоро от паника, че не получават достатъчно кислород, отколкото защото наистина не са имали достатъчно кислород.
Лус вдиша предпазливо. Така беше малко по–добре. Смъкна мръсното палто от норки от раменете си и се наслади на докосването на слънцето по лицето си. Но все още не можеше да свикне с гледката.
От скалистия бряг, на който стоеше, се простираше широка долина, осеяна с нещо, което приличаше на обработваеми земи и залети от вода оризища. А от двете страни се извисяваха два обвити в мъгли планински върха.
Далече напред, изваян направо в един от стръмните планински склонове, се намираше внушителен дворец. Величествено бял и увенчан с тъмночервени покриви, външните му стени бяха „обкичени“ с толкова много стълбища, че не можеше да ги преброи. Дворецът приличаше на излязъл от древна вълшебна приказка.
– Какво е това място? В Китай ли сме? – попита тя.
– Ако останем тук достатъчно дълго, ще бъдем – каза Бил. – Но точно сега, това е Тибет, благодарение на Далай Лама. Това там е неговото жилище. – Той посочи към огромния дворец. – Натруфена работа, а?
Но Лус не следеше посоката на пръста му. Беше чула смях някъде наблизо и се беше обърнала да разбере откъде идва.
Нейният смях. Тихият, щастлив смях, който не познаваше, докато не срещна Даниел.
Най–накрая забеляза две фигури на стотина метра напред по протежение на брега. Щеше да й се наложи да се изкатери през няколко големи камъка, за да се приближи, но нямаше да е толкова трудно. Сгърби се в изкаляното си палто и започна внимателно да си проправя път през снега, към звука.
– Ей, задръж. – Бил я сграбчи за яката на палтото. – Виждаш ли някое място, където можем да се скрием?
Лус огледа голата местност: навсякъде каменисти урви и открити пространства. Нищо, което да ги предпази дори от вятъра.
– Намираме се над редицата от дървета, приятелче. А ти си дребна, но не си невидима. Ще трябва да останеш тук.
– Но аз не виждам нищо...
– В джоба на палтото – каза Бил. – Пак заповядай.
Тя затърси опипом в джоба на палтото – същото палто, което носеше на погребението в Прусия – и измъкна чисто нов театрален бинокъл, който изглеждаше много скъп. Не си направи труда да пита Бил откъде или кога го е намерил, просто го вдигна към очите си и го завъртя на фокус.
Ето там.
Двамата стояха един срещу друг, на няколко стъпки разстояние. Черната коса на миналото й превъплъщение беше прибрана в момичешки кок, а тъканата й ленена рокля беше с розовия цвят на орхидея. Изглеждаше млада и невинна. Усмихваше се на Даниел, полюшвайки се напред–назад на петите си, сякаш беше нервна, и наблюдавайки с нестихващо напрежение всяко негово движение. В очите на Даниел имаше закачливо изражение; държеше в ръце букет закръглени бели божури и й ги подаваше един по един, а тя всеки път се смееше по–силно.
Загледана внимателно през театралния бинокъл, Лус забеляза, че пръстите им никога не се докосваха. Стояха на определено разстояние един от друг. Защо? Беше почти обезпокоително.
В другите животи, в които беше надзърнала тайно, Лус беше видяла толкова много страст и копнеж. Но тук беше различно. Тялото й започна да тръпне, жадуващо само за един миг на физическа връзка между тях. Ако тя не можеше да докосне Даниел, то поне предишното й превъплъщение можеше.
Но те просто стояха там и сега обикаляха в кръг. Никога не се приближаваха един до друг, нито се отдалечаваха.
От време на време смехът им достигаше отново до Лус.
– Е? – Бил все така се опитваше да промъкне дребното си лице до това на Лус, за да може да гледа през едната от лещите на театралния бинокъл. – Какво става?