Тялото му потрепери при спомена. Не беше само мъчителната болка от всичките му изпотрошени кости, или това, как от падането по цялото му тяло бяха останали синини. Не, ставаше въпрос за онова, което дойде после. Беше лежал там със седмици, с тяло, заклещено в тъмната празнина между два големи каменни блока. От време на време се беше свестявал, но умът му бе така залят от вълните на страданието, че не беше в състояние да мисли за Лусинда. Не беше в състояние да мисли за абсолютно нищо.
Каквато именно беше целта.
Но както бе обичайно за ангелите, тялото му се изцели от само себе си по–бързо и по–напълно, отколкото душата му някога би могла.
Костите му отново зараснаха. Раните му се запечатаха в спретнати белези и с течение на времето изчезнаха напълно. Смлените му органи заздравяха. Твърде скоро сърцето му отново бе изпълнено с любов, силно и биещо.
Габ беше тази, която го беше открила след повече от месец, която му беше помогнала да изпълзи от скалната цепнатина; тя беше тази, която сложи шини на крилете му и го отнесе от това място. Беше го накарала да се закълне да не го прави никога повече. Беше го накарала да се закълне никога да не изоставя надеждата си.
А сега той отново беше тук. Изправи се на крака и отново се олюля на ръба.
– Не, моля те. О, Господи, недей! Просто не мога да го понеса, ако скочиш.
Този, който му говореше сега на планинския връх, не беше Габ. Този глас беше пропит със сарказъм. Даниел разбра на кого принадлежи още преди да се обърне рязко.
Кам се беше облегнал небрежно на една стена от високи черни каменни блокове. Беше разстлал върху безцветната земя огромен молитвен килим, изтъкан от нишки в наситен цвят на бургундско вино и охра. Разлюля в ръка овъглено бутче от як и отхапа огромно парче жилаво месо.
– О, какво пък, по дяволите? – Кам сви рамене, дъвчейки. – Давай, скачай. Някакви последни думи, които искаш да предам на Лус?
– Къде е тя? – Даниел тръгна към него, ръцете му се свиха в юмруци. Дали този Кам, небрежно облегнат пред него, беше от този период във времето? Или беше Анахронизъм, върнал се назад във времето, точно както Даниел?
Кам метна кокала от як през зъбера и се изправи, като бършеше мазните си ръце в джинсите. Анахронизъм – реши Даниел.
– Изпусна я на косъм. Отново. Защо се забави толкова? – Кам му подаде малка тенекиена чиния, препълнена с храна. – Кнедли? Божествени са.
Даниел блъсна чинията на земята.
– Защо не я спря? – Беше отишъл до Таити, до Прусия, а сега – тук до Тибет за по–малко време, отколкото щеше да е нужно на някой простосмъртен, за да пресече улица. Винаги имаше чувството, че е точно по следите на Лус. И тя винаги беше недостижима точно на косъм. Как продължаваше да го изпреварва?
– Каза, че нямаш нужда от помощта ми.
– Но си я видял? – настоя Даниел.
Кам кимна.
– Тя видя ли те?
Кам поклати глава.
– Добре. – Даниел огледа голия планински връх, като се опитваше да си представи Лус там. Хвърли бърз поглед наоколо, търсейки следи от нея. Но нямаше нищо. Сива пръст, черни скали, режещ вятър, пълна липса на живот тук горе – всичко това му се струваше най–самотното място на земята.
– Какво стана? – попита той, мъчейки се да изтръгне всяка подробност от Кам. – Какво направи тя?
Кам небрежно обикаляше в кръг около Даниел.
– Тя, за разлика от обекта на нежните си чувства, има безупречен усет за време. Пристигна точно в подходящия момент, за да види собствената си внушителна смърт – този път е хубава, изглежда доста величествено на фона на този суров пейзаж. Дори ти трябва да си в състояние да го признаеш. Не е ли така?
Даниел рязко извърна поглед.
– Както и да е, докъде бях стигнал? Хмм, собствената й внушителна смърт, това вече го казах... А, да! Тя остана точно толкова дълго, че да те види как се хвърляш от ръба на скалата и забравяш да използваш крилете си.
Даниел унило оброни глава.
– Това не мина особено добре.
Ръката на Даниел се изстреля и сграбчи Кам за гърлото.
– Очакваш да повярвам, че просто си гледал? Нима не говори с нея? Не разбра кое е следващото място, на което ще отиде? Не се опита да я спреш?
Кам изсумтя и се изви, за да се изтръгне от хватката на Даниел.
– Изобщо не съм се доближавал до нея. Когато стигнах до това място, тя си беше отишла. Повтарям: ти каза, че нямаш нужда от помощта ми.
– Нямам. Не се меси в това. Аз сам ще се справя с него.
Кам се подсмихна и се отпусна назад на килимчето, като кръстоса крака пред тялото си.
– Въпросът, Даниел, е... – каза той, като поднесе шепа сухи хималайски червени боровинки към устните си. – Дори и да вярвах, че можеш да се справиш сам с това – което, на основание на съществуващото ти досие, не смятам – той размаха пръст, – ти не си сам в това. Всички я търсят.