– Какво искаш да кажеш с това „всички“?
– Когато тръгна след Лус в нощта, в която се бихме с Прокудениците, да не си мислеше, че ние останалите просто сме останали да си седим и да пляскаме карти? Габ, Роланд, Моли, Ариана, дори онези две тъпи хлапета–Нефилими – всички те са някъде там, опитвайки се да я намерят.
– Остави ги да направят това?
– На никого не съм пазач, братле.
– Не ме наричай така – тросна се Даниел. – Не мога да повярвам това. Как са могли? Това е моя отговорност...
– Свободна воля. – Кам сви рамене. – Много е модно напоследък.
Крилете на Даниел изгаряха гърба му, безполезни. Как можеше да се оправи с половин дузина Анахронизми, блъскащи се тромаво из миналото? Падналите ангели като него щяха да знаят колко крехко е миналото, щяха да внимават. Но Шелби и Майлс? Те бяха хлапета. Щяха да действат безразсъдно. Нямаше да знаят по–добър начин на действие. Можеха да унищожат всичко за Лус. Можеха да унищожат самата Лус.
Не. Даниел не би дал на никого от тях шанса да се добере до нея преди него.
И все пак – Кам го беше направил.
– Как мога да ти вярвам, че не си се намесил? – попита Даниел, като се опитваше да не показва отчаянието си.
Кам завъртя очи:
– Защото ти знаеш, че аз знам колко опасна е намесата. Крайните ни цели може и да са различни, но и на двама ни е нужно тя да се измъкне от това жива.
– Чуй ме, Кам. Всичко е заложено на карта тук.
– Не ме подценявай. Знам какво е заложено на карта. Ти не си единственият, който вече се е борил твърде дълго.
– Аз... страхувам се – призна Даниел. – Ако тя промени миналото твърде дълбоко...
– Това може да промени тази, която ще бъде тя, когато се върне в настоящето? – каза Кам. – Да, и аз съм уплашен.
Даниел затвори очи.
– Това ще означава, че всякакъв шанс, който е имала да развали това проклятие...
– Ще бъде пропилян.
Даниел измери с поглед Кам. Двамата не бяха разговаряли така – като братя – от векове.
– Значи тя беше сама? Сигурен си, че никой от останалите не е успял също да се добере до нея?
За миг Кам зарея поглед покрай Даниел, към едно място на планинското било зад тях. То изглеждаше толкова пусто, колкото се чувстваше Даниел. От колебанието на Кам по тила на Даниел полазиха тръпки.
– Никой от другите не беше стигнал до нея – каза Кам най–накрая.
– Сигурен ли си?
– Аз съм онзи, който я видя тук. Ти си онзи, който никога не се появява навреме. И освен това, за факта, че тя е тук, не е виновен никой, освен теб.
– Не е вярно. Не съм й показал как да използва Вестителите.
Кам се изсмя горчиво.
– Нямам предвид Вестителите, тъпак такъв. Искам да кажа, че според нея тук става дума само за вас двамата. Глупава кавга между влюбени.
– Наистина става дума за нас двамата. – Гласът на Даниел беше напрегнат. С удоволствие щеше да вдигне онзи голям камък зад главата на Кам и да го пусне върху черепа му.
– Лъжец. – Кам скочи на крака: гореща ярост проблясваше в зелените му очи. – Става дума за нещо далеч по–голямо, и ти знаеш, че е така. – Той изопна плещи назад и освободи огромните си нашарени с жилки криле. Те изпълниха въздуха със златисто сияние, закривайки за миг слънцето. Когато се извиха към Даниел, той отстъпи назад, отвратен. – По–добре да я намериш, преди тя – или някой друг – да се намеси и да пренапише цялата ни история. И да превърне теб, мен, всичко това – Кам щракна с пръсти – в отживелица.
Даниел се озъби, разпервайки собствените си сребристо–бели криле, чувствайки как се простират безкрайно отстрани до тялото му, потръпвайки, когато започнаха да пулсират близо до тези на Кам. Сега се чувстваше по–затоплен, и способен на всичко.
– Ще се справя с това... – подхвана той.
Но Кам вече бе излетял: когато се оттласна, за да полети, от земята се надигнаха малки спираловидни вихрушки от пръст. Даниел заслони очи от слънцето и погледна нагоре, когато златистите криле се размахаха из небето, а после, след миг, изчезнаха.
Любов от пръв поглед
Версай, Франция, 14 февруари 1723 г.
Пляс.
Лус излезе от Вестителя и се озова под вода.
Отвори очи, но топлата, мътна вода беше толкова щипеща, че бързо ги стисна отново. Подгизналите й дрехи я теглеха надолу, затова тя с усилие изхлузи палтото от норки. Докато то потъваше под нея, тя зарита силно към повърхността, отчаяно копнееща да си поеме въздух.