Но Лус не можеше да чака Лиз да реагира. Посегна надолу и я сграбчи за ръката. Тя се вмести в нейната идеално, като парче от пъзел. Лус я стисна.
Стомахът на Лус се присви, сякаш се беше спуснала по първата височина, пътувайки със скоростно увеселително влакче. Кожата й започна да вибрира и я обзе сънливо усещане, сякаш леко се олюляваше. Почувства как клепачите й потрепнаха, но някакъв инстинкт й подсказа да продължава да държи здраво ръката на Лиз.
Примигна, Лиз също примигна, а после двете примигнаха едновременно – и от другата страна на примигването, Лус видя себе си в очите на Лиз... а после видя Лиз от собствените си очи... и после...
Не можеше да види пред себе си абсолютно никого.
– О! – извика тя и гласът й звучеше точно както винаги. Погледна надолу към ръцете си, които изглеждаха точно както си бяха изглеждали винаги. Вдигна ръка и опипа лицето си, косата си, перуката – всички те й се струваха същите като преди. Но нещо... нещо се бе изменило.
Повдигна крайчеца на роклята си и надзърна надолу към обувките си.
Бяха тъмно–пурпурни. С ромбоидни високи токове, и завързани на глезена с елегантна сребриста панделка.
Какво беше направила?
После осъзна какво бе имал предвид Бил с това „да стане триизмерна“.
Буквално беше влязла в тялото на Лиз.
Лус хвърли поглед наоколо стресната. За неин ужас всички останали момичета в редицата бяха неподвижни. Всъщност всички, които Лус гледаше, бяха застинали съвсем неподвижно. Сякаш цялата група беше включена на „Пауза“.
– Виждаш ли? – Гласът на Бил прозвуча като топъл полъх в ухото й. – Няма думи за това, нали?
– Какво става, Бил? – Гласът й се усилваше.
– Точно сега, не кой знае какво. Трябваше да спра за малко забавлението, да не си изкараш ума от страх. Щом изясним нещата с триизмерното сливане, ще го задвижа отново.
– Значи... никой не може да види това точно сега? – попита Лус, като размаха бавно ръка пред лицето на красивото тъмнокосо момиче, застанало пред Лиз. Момичето не трепна. Не мигна. Лицето й беше застинало в безкрайно широка усмивка.
– Не. – Бил демонстрира, като изплези език и го размърда близо до ухото на застаряващ мъж, който стоеше замръзнал, вдигнал между пръстите си един охлюв на сантиметри от устата си. – Не и докато не щракна с пръсти.
Лус издиша шумно, отново изпълнена със странно облекчение, че има помощта на Бил. Имаше нужда от няколко минути, за да свикне с представата, че беше... беше ли наистина...
– Намирам се в тялото на предишното си превъплъщение – каза тя.
– Да.
– Тогава къде съм отишла? Къде е тялото ми?
– Ти си някъде там вътре. – Той почука по ключицата й. – Ще се появиш отново, когато... Ами, когато му дойде времето.
Но засега си се вмъкнала напълно в миналото си. Като сладка малка костенурка във взета назаем коруба. Само дето е нещо повече от това. Когато си в тялото на Лиз, самите ви същества са преплетени, така че цял куп хубави неща вървят в комплект. Спомените й, увлеченията й, обноските й – за твой късмет. Разбира се, налага се да се справяш и с недостатъците й. Ако си спомням добре, тя твърде често говори, без да мисли, или прави нетактични забележки. Затова внимавай.
– Удивително – прошепна Лус. – Значи, ако само мога да намеря Даниел, ще почувствам точно каквото изпитва тя към него.
– Да, предполагам, но сигурно осъзнаваш, че щом щракна с пръсти, Лиз има задължения на този бал, които не включват Даниел. Това не е по вкуса му и с това искам да кажа: няма начин стражите да пуснат един беден коняр тук вътре.
Лус не я беше грижа за нищо от това. Беден коняр или не, тя щеше да го намери. Не можеше да чака. В тялото на Лиз можеше дори да го прегърне, може би дори да го целуне. Очакването и предусещането на изживяването беше почти непосилно.
– Ехо? – Бил я перна с твърдия си пръст по слепоочието. – Готова ли си вече? Влизай вътре, разбери какво можеш да видиш и после изчезвай, докато още не е станало късно, ако се сещаш какво имам предвид.
Лус кимна. Оправи черната рокля на Лиз и вдигна глава малко по–високо.
– Хайде, давай.
– И... старт. – Бил щракна с пръсти.
За частица от секундата, шумът от празненството започна да прескача като запис върху надраскана грамофонна плоча. После всички разговори, прекъснати изведнъж насред думата, всеки полъх от парфюм, носещ се из въздуха, всяка капка пунш, плъзгаща се по всяко окичено с бижута гърло, всяка музикална нота, от всеки музикант в оркестъра, се раздвижиха отново, изгладиха се и продължиха, сякаш абсолютно нищо не се беше случило.