– Искам да тръгнеш с мен – каза той бързо. В гласа му имаше отчаяна нотка.
На Лус й се прииска да извика: „Да!“, но нещо я възпря. Беше толкова лесно да си изгуби ума по Даниел, когато тялото му бе притиснато толкова плътно към нейното и тя можеше да почувства топлината, която се излъчваше от кожата му и биенето на сърцето му през ризата. Чувстваше, че сега може да му каже всичко – от това, колко великолепно бе чувството да умре в ръцете му във Версай, до това, колко съкрушена беше сега, когато знаеше колко голямо бе страданието му. Но се сдържа: момичето, за което я смяташе той в този живот, не би говорило за тези неща, не би знаело за тях. Нито пък Даниел. Затова, когато най–сетне отвори уста, гласът й изневери.
Даниел положи пръст върху устните й:
– Чакай. Още не възразявай. Нека те попитам както трябва. Малко по малко, любов моя.
Той надникна през открехнатата врата на гардероба, към завесата. От сцената се разнесе възглас. Тълпата гръмко се смееше и аплодираше. Лус дори не беше разбрала, че пиесата е започнала.
– Сега трябва да изляза на сцената. Ще се видим скоро. – Той я целуна по челото, после се втурна навън и се качи на сцената.
Лус искаше да изтича след него, но две фигури дойдоха и застанаха точно зад вратата на гардероба.
Вратата се отвори със скърцане и Бил влетя вътре с пърхане на криле.
– Започваш да ставаш добра в това – каза той, като се тръшна върху един чувал със стари перуки.
– Къде се беше скрил?
– Кой, аз ли? Никъде. От какво има да се крия? – попита той. – Онази малка лъжа със смяната на костюмите беше гениално хрумване – каза той, като вдигна мъничката си ръка с пет разперени пръста, за да я плесне в нейната.
Винаги беше леко потискащо, когато нещо й напомнеше, че Бил вечно се мотае някъде наблизо при всяка среща с Даниел.
– Наистина ли ще ме оставиш да си вися така? – Бил бавно отдръпна ръка.
Лус не му обърна внимание. Усещаше нещо тежко и болезнено в гърдите си. Продължаваше да чува отчаянието в гласа на Даниел, когато я беше помолил да избяга с него. Какво бе означавало това?
– Тази вечер ще умра. Нали, Бил?
– Ами... – Бил сведе унило очи. – Да.
Лус преглътна с усилие.
– Къде е Лусинда? Трябва да вляза отново в нея, за да мота да проумея този живот. – Тя бутна вратата на гардероба, но Бил улови шарфа на роклята й и я дръпна назад.
– Виж, хлапе, триизмерното пътуване не може да бъде отправният ти ход. Мисли си за него като за умение за специални случаи. – Бил присви устни. – Какво мислиш, че ще научиш тук?
– От какво трябва да избяга тя, разбира се – каза Лус. – От какво я спасява Даниел? За някой друг ли е сгодена? Или живее с някой жесток чичо? В немилост пред краля?
– Аха. – Бил се почеса по темето. Това предизвика стържещ звук, като от нокти по черна дъска. – Трябва да съм допуснал педагогическа издънка някъде. Мислиш, че всеки път има причина за смъртта ти?
– Няма ли? – Тя почувства как лицето й посърна.
– Искам да кажа, смъртта ти не е точно безсмислена...
– Но когато умрях в тялото на Лиз, почувствах всичко – тя вярваше, че изпепеляването я освобождава. Беше щастлива, защото ако се омъжеше за краля, това щеше да означава, че животът й е лъжа. А Даниел можеше да я спаси, като я убие.
– О, миличка, това ли си мислиш? Че всеки път смъртта ти е начин да се измъкнеш от злополучен брак или нещо такова?
Тя стисна здраво очи, за да възпре паренето на внезапно появилите се сълзи.
– Трябва да е нещо такова. Трябва да е. Иначе просто е безсмислено.
– Не е безсмислено – каза Бил. – Има причина да умираш. Просто не толкова лесна за обяснение причина. Не можеш да очакваш да разбереш всичко изведнъж.
Тя изпъшка в пристъп на безсилен гняв и стовари юмрук отстрани върху гардероба.
– Разбирам защо си напълно съкрушена – каза накрая Бил. – Предприе триизмерно сливане и си мислиш, че си отключила тайната на вселената си. Но невинаги е толкова спретнато и лесно. Очаквай хаос. Прегърни хаоса. Все още би трябвало да се опиташ да научиш колкото можеш повече от всеки живот, който посещаваш. Може би накрая всичко това ще доведе до нещо. Може би накрая ще се събереш с Даниел... или може би ще решиш, че в живота има нещо повече от...
Стресна ги шумолене. Лус надникна покрай вратата на гардероба.
Един мъж, около петдесетгодишен, с прошарена козя брадичка и малко шкембе, стоеше точно зад един актьор в рокля. Шепнеха. Когато момичето обърна леко глава, светлините на сцената осветиха профила й. Лус замръзна от гледката: деликатен нос и малки устни, оцветени с розова пудра. Тъмнокафява перука, изпод която се показваха само няколко тънки кичура дълга черна коса. Великолепна златиста рокля.