Беше Лусинда, напълно костюмирана като Ан Болейн и готова да излезе на сцената.
Лус внимателно се измъкна от гардероба. Чувстваше се нервна и толкова смутена, че не можеше да говори; но също и странно изпълнена със сила: ако онова, което й каза Бил, беше вярно, не оставаше много време.
– Бил? – прошепна тя. – Трябва да направиш онова нещо с натискането на „Пауза“, за да мога...
– Шшшшт! – В съскането на Бил се долови категоричност, която подсказа на Лус, че не е сама. Просто щеше да й се наложи да почака, докато този човек си тръгне, за да може да завари Лусинда сама.
Неочаквано Лусинда се насочи към гардероба, където се криеше Лус. Лусинда посегна вътре. Ръката й се движеше към златистата пелерина точно до рамото на Лус. Лус затаи дъх, посегна и сключи пръсти с тези на Лусинда.
Лусинда ахна и отвори широко вратата, като се взря дълбоко в очите на Лус, олюлявайки се на ръба на някакво скрито разбиране. Подът под тях сякаш се наклони. Лус усети замайване, затваряйки очи и изпълвайки се с чувството, че душата й беше изпаднала от тялото. Видя себе си отвън: странната си рокля, която Бил беше променил, докато летяха, неподправеният страх в очите й. Ръката в нейната беше мека, толкова мека, че тя едва я усещаше.
Примигна и Лусинда също примигна, а после Лус вече не усещаше никаква ръка. Когато погледна надолу, ръката й беше празна. Тя се бе превърнала в момичето, чиято ръка държеше. Бързо сграбчи пелерината и я намести на раменете си.
Единственият друг човек в гримьорната беше мъжът, който бе шепнал на Лусинда. Тогава Лус разбра, че той беше Уилям Шекспир. Уилям Шекспир. Тя го познаваше. Те тримата – Лусинда, Даниел и Шекспир – бяха приятели. Беше имало един слънчев следобед, в който Даниел беше завел Лусинда на гости на Шекспир в дома му в Стратфорд. По залез–слънце бяха седели в библиотеката и докато Даниел работеше по скиците си до прозореца, Уил й беше задавал въпрос след въпрос – като през цялото време трескаво си водеше бележки – кога е срещнала за пръв път Даниел, какво изпитва към него, дали мисли, че някой ден може да се влюби.
С изключение на Даниел, Шекспир беше единственият човек, който знаеше тайната за самоличността на Лусинда – нейния пол – и любовта, която актьорите споделяха извън сцената. В замяна за дискретността му, Лусинда пазеше тайната, че Шекспир присъстваше тази вечер в „Глобус“. Всички останали в трупата предполагаха, че той е в Стратфорд, че е предал ръководството на театъра на мастър Флечър. Вместо това Уил се появи инкогнито да види премиерната вечер на пиесата.
Когато Лусинда се върна отново при Шекспир, той се взря дълбоко в очите й:
– Променила си се.
– Аз... не, аз още съм... – тя опипа мекия брокат около раменете си. – Да, намерих пелерината.
– Пелерината, нали? – Той й се усмихна. – Отива ти.
После Шекспир положи длан върху рамото на Лусинда, както правеше винаги, когато даваше указания за изпълнението на ролята:
– Чуй това: всички тук вече знаят твоята история. Ще те видят в тази сцена и няма да кажеш или направиш много неща. Но Ан Болейн е изгряваща звезда в кралския двор. Всеки от тях е заложил на съдбата ти. – Той преглътна. – Освен това: не забравяй да постигнеш целта си в края на репликата си. Трябва да бъдеш отляво в предната част на сцената за началото на танца.
Лус почувства как репликите й в пиесата пробягват през ума й. Думите щяха да бъдат там, когато й потрябват, когато излезеше на сцената пред всички тези хора. Беше готова.
Публиката отново ревна и заръкопляска. Тълпа актьори се втурна на сцената и изпълни пространството около нея. Шекспир вече се беше измъкнал. Лус забеляза Даниел до кулисите в противоположния край на сцената. Той се извисяваше над останалите актьори, царствен и невероятно великолепен.
Това беше знакът за нейното излизане на сцената. Това беше началото на сцената с празненството в имението на лорд Улси, където кралят – Даниел – щеше да представи сложна и натруфена жива картина, преди да вземе ръката на Ан Болейн за пръв път. Предполагаше се да танцуват и да се влюбят силно един в друг. Предполагаше се това да бъде самото начало на романс, който променяше всичко.
Началото.
Но за Даниел това изобщо не беше началото.
За Лусинда обаче – и за героинята, която тя играеше – това беше любов от пръв поглед. Когато спря поглед върху Даниел, на Лусинда това й се беше сторило като първото истинско нещо, което й се случваше, точно както се беше сторило на Лус в „Меч и Кръст“. Целият й свят внезапно беше придобил значение по начин, по който никога не се беше случвало преди.