Лус не можеше да повярва колко много хора се бяха струпали в „Глобус“. Бяха почти върху актьорите, притиснати толкова близо до сцената на партера, че поне двайсет зрители подпираха лакти на самата сцена. Можеше да ги помирише. Можеше да ги чуе как дишат.
И въпреки това, по някакъв начин, Лус се чувстваше спокойна, дори изпълнена с енергия – сякаш вместо да изпадне в паника от цялото това внимание, Лусинда се оживяваше.
Беше сцена с празненство. Лус беше заобиколена от придворните дами на Ан Болейн: едва не се изсмя при мисълта колко комично изглеждаха „дамите“ й около нея. Адамовите ябълки на тези тийнейджъри подскачаха видимо под ярката светлина на сценичните фенери. Потта образуваше кръгчета под мишниците на роклите им с подплънки. От другата страна на сцената Даниел и неговите придворни стояха и я наблюдаваха безсрамно: любовта се четеше ясно по лицето му. Тя изигра ролята си без усилие, като хвърли към Даниел достатъчно тайни, изпълнени с обожание погледи, че да възбуди както неговия интерес, така и този на публиката. Дори импровизира едно движение – отметна коса от дългата си, бледа шия – което намекна знаменателно за онова, за което всички знаеха, че очаква истинската Ан Болейн.
Приближиха се двама актьори, заставайки от двете страни на Лус. Те бяха благородниците в пиесата – лорд Сандс и лорд Улцс.
– Прелестни госпожи, защо сме тъжни? Господа, чия е вината тук?2 – прогърмя гласът на лорд Улси. Той беше домакинът на празненството – и злодеят, – а актьорът, който го играеше, имаше невероятно сценично присъствие.
После той се обърна и бързо обходи с очи мястото, за да погледне към Лус. Тя застина.
Ролята на лорд Улси се играеше от Кам.
Лус нямаше как да извика, да изругае или да побегне. Сега тя беше професионална актриса, затова запази самообладание и се обърна към спътника на Улси, лорд Сандс, който изрече репликите си със смях.
– Вината е, милорд, в това, че не са пламнали вината в бузките им3– каза той.
Когато дойде редът на Лусинда да каже репликата си, тялото й затрепери и тя крадешком хвърли поглед към Даниел. Виолетовите му очи изгладиха грубото усещане, което изпитваше. Той вярваше в нея.
– Добре играете на думи, сър4 – усети се да изрича гласно Лус, със закачлив тон точно с нужната височина.
После Даниел пристъпи напред и прозвуча тръбен зов, последван от барабан. Танцът започваше. Той хвана ръката й. Когато заговори, се обръщаше към нея, не към публиката като другите актьори.
– О, дивни пръсти – изрече Даниел. – Прелестни черти! Днес, женски чар, узнах какво си ти! – Репликите сякаш бяха написани за тях двамата.
Започнаха да танцуват и Даниел през цялото време не откъсваше очи от нейните. Очите му бяха кристално ясни и виолетови и от начина, по който не се отклоняваха от нейните, на Лус направо й се късаше сърцето. Знаеше, че той я беше обичал винаги, но до този момент, когато затанцува с него на сцената пред всички тези хора, никога не се беше замисляла истински какво означава това.
Означаваше, че когато тя го виждаше за пръв път във всеки живот, Даниел вече беше влюбен в нея. Всеки път. И винаги е бил. А всеки път тя трябваше да се влюбва в него съвсем отначало. Той никога не можеше да я притиска или да я пришпорва да се влюби в него. Трябваше да я спечелва наново всеки път.
Любовта на Даниел към нея беше един дълъг, непрекъснат поток. Това беше най–чистата форма на любов, която съществуваше, по–чиста дори от любовта, която Лус даваше в отговор. Неговата любов се лееше без прекъсване, без спиране. Докато любовта на Лус бе напълно заличавана с всяка смърт, тази на Даниел нарастваше с течение на времето, прекосявайки цялата вечност. Колко ли могъща трябваше да е досега? Любов, съществувала в продължение на стотици животи, натрупани един върху друг? Беше почти прекалено огромна, за да може Лус да я проумее.
Той я обичаше толкова много и въпреки това във всеки живот, отново и отново, трябваше да я чака да го настигне.
През цялото това време те танцуваха с останалите от трупата, като притичваха зад кулисите и излизаха отново щом музиката спреше за малко, връщайки се на сцената за още ухажване и любезности, за по–дълги изпълнения с по–сложни стъпки, докато цялата трупа вече танцуваше.
На финала на сцената, макар това да не беше в сценария, макар Кам да стоеше точно там и да ги гледаше, Лус стисна здраво ръката на Даниел и го притегли към себе си, притискайки го към портокаловите дръвчета. Той я погледна, сякаш беше луда, и се опита да я издърпа там, където трябваше да бъде според сценичните напътствия.