– Аз... не знам.
– Аз знам. Хайде, давай сега, имаш да играеш по–големи роли.
Страната на Даниел от проклятието беше по–ужасна. Сега Лус виждаше това съвсем ясно. Но какво означаваше това? Изобщо нямаше чувството, че сега е по–близо до развалянето му. Отговорът й убягваше. Но тя знаеше, че Бил е прав за едно: тя не можеше да направи нищо повече в този живот. Всичко, което можеше да направи, беше да продължи да се връща.
Стръмният склон
Централна Гренландия, зимата на 1100 г.
Небето беше черно, когато Даниел пристъпи през Вестителя. Зад него порталът се издуваше на вятъра подобно на опърпана завеса, като се удряше и разделяше преди да се разпадне на парчета върху нощно–синия сняг.
По тялото му пролази мразовита тръпка. На пръв поглед тук сякаш нямаше абсолютно нищо. Нищо, освен арктически нощи, които продължаваха сякаш цяла вечност, предлагайки само тъничко късче ден накрая.
Сега си спомни: тези фиорди бяха мястото, където той и останалите паднали ангели провеждаха срещите си: навсякъде само сурова мъждива светлина и суров студ, на два дни усилен път пеша северно от поселището на простосмъртни Браталио. Но нямаше да я намери тук. Тази земя никога не беше представлявала част от миналото на Лусинда, затова в нейните Вестители нямаше да има нищо, което да я доведе тук сега.
Само Даниел. И останалите.
Потрепери и се отправи с отсечени крачки през заснежения фиорд към топло сияние на хоризонта. Седем от тях се бяха събрали около ярко оранжевия огън. От разстояние кръгът от крилете им приличаше на огромен ореол върху снега. На Даниел не му беше нужно да брои блестящите им очертания, за да разбере, че всички са там.
Никой от тях не го забеляза как прекосява снега и идва към събранието им. Винаги държаха една звездна стрела под ръка, просто за всеки случай, но представата за неканен посетител, натъкнал се случайно на съвета им, бе толкова неправдоподобна, че дори не беше истинска заплаха. Освен това, бяха твърде заети да се дърлят помежду си, та да забележат Анахронизма, който подслушваше, снишил се зад замръзнал скален блок.
– Това беше загуба на време. – Гласът на Габ беше първият, който Даниел успя да различи. – Доникъде няма да стигнем.
Търпението на Габ можеше да бъде само краткотрайно. В началото на войната нейният бунт беше продължил частица от секундата в сравнение с този на Даниел. Оттогава насам тя беше дълбоко отдадена на своята страна. Беше си възвърнала Небесното Благоволение, а колебанието на Даниел влизаше в противоречие с всичките й убеждения. Докато крачеше около огъня, връхчетата на огромните й перести бели криле се влачеха в снега зад нея.
– Именно ти свика тази среща – напомни й нисък глас. – Сега искаш да я разпуснеш? – Роланд седеше върху нисък черен пън на няколко стъпки пред каменния блок, зад който се спотайваше Даниел. Косата на Роланд беше дълга и чорлава. Тъмният му профил и прошарените му с жилки златисто–черни криле проблясваха като жарава от загасващ огън.
Всичко беше точно както си спомняше Даниел.
– Срещата, която свиках, беше за тях. – Габ спря да крачи и тръсна крилото си, за да посочи към двамата ангели, които седяха един до друг от отсрещната страна на огъня, срещу Роланд.
Тънките криле на Ариана във всички цветове на дъгата поне веднъж бяха неподвижни, издигащи се високо над раменните й лопатки. Проблясването им изглеждаше почти фосфоресциращо в безцветната нощ, но всичко друго в Ариана, от късо подстриганата й черна коса до бледите й, тънки устни, изглеждаше покъртително мрачно и спокойно.
Ангелът до Ариана също беше по–тих и сдържан от обикновено. Анабел се взираше безизразно в далечните селения на нощта. Крилете й бяха тъмносребристи, почти с цвят на олово. Бяха широки и мускулести, простиращи се около нея и Ариана в широка, защитна дъга. Даниел отдавна не я беше виждал.
Габ спря зад Ариана и Анабел и застана с лице към другата страна: Роланд, Моли и Кам, които си деляха грубо одеяло от кожа с косъм. Беше увито около крилете им. За разлика от ангелите от другата страна на огъня, демоните трепереха.
– Не очаквахме вашата страна тази вечер – каза им Габ, – нито сме щастливи да ви видим.
– Ние също имаме интерес в това – каза Моли грубо.
– Не и по същия начин като нас – каза Ариана. – Даниел никога няма да се присъедини към вас.