Тримата стояха под пъстрата сянка на маслиновото дърво досами нисък хълм. Пред тях хълмът се спускаше надолу към широка, равна долина, жълто-кафява от високите местни треви, които никога не бяха косени от човешка ръка. В средата на долината имаше тясна зелена ивица, където покрай тясна река растяха диви цветя.
Точно на изток от коритото на реката се издигаха няколко скупчени палатки, разположени с лице към по–голяма квадратна конструкция, изградена от бели камъни, с решетъчен дървен покрив. Изсвирването на рога трябва да беше дошло от този храм.
Редица от жени в пъстри наметала, стигащи до глезените, влизаха и излизаха от храма. Носеха глинени кани и бронзови подноси с храна, сякаш се готвеха за пиршество.
– О – изрече Даниел гласно, чувствайки как го обзема дълбока меланхолия.
– „О“ какво? – попита Шелби.
Даниел стисна качулката на суичъра на Шелби в маскировъчен цвят.
– Ако търсите Лус тук, няма да я намерите. Тя е мъртва. Умряла е преди месец.
Майлс едва не се задави.
– Имаш предвид Лус от този живот – каза Шелби. – Не нашата Лус. Нали?
– Нашата Лус – моята Лус – също не е тук. Никога не е знаела, че това място съществува, така че нейният Вестител не би я довел тук. Вашите също не биха го направили.
Шелби и Майлс се спогледаха бързо.
– Твърдиш, че търсиш Лус – каза Шелби, – но щом знаеш, че тя не е тук, защо още се мотаеш наоколо?
Даниел се взря отвъд тях, в долината отдолу.
– Недовършена работа.
– Коя е тази? – попита Майлс, като посочи към жена в дълга бяла рокля. Тя беше висока и стройна, е червена коса, проблясваща на слънчевата светлина. Роклята й беше къса, излагайки на показ златиста кожа. Тя пееше нещо тихо и прекрасно, тиха песен, която те едва чуваха.
– Това е Лилит – каза Даниел бавно. – Днес трябва да се омъжи.
Майлс направи няколко крачки по пътека, която водеше надолу от маслиновото дърво към долината, където се намираше храмът, на стотина стъпки под тях, сякаш за да види по–добре.
– Майлс, чакай! – Шелби се запрепъва след него. – Това не е както когато бяхме във Вегас. Това е някакъв... шантав предишен път, или каквото е там. Не можеш просто да видиш едно привлекателно момиче и да влезеш небрежно, сякаш мястото е твое. – Тя се обърна да потърси помощ от Даниел.
– Покрийте се – нареди им Даниел. – Стойте под тревата. И спрете, когато ви кажа.
Внимателно, те залъкатушиха надолу по пътеката, като спряха най–сетне близо до брега на реката, надолу по течението срещу храма. Всички палатки в малкото селце бяха окичени с гирлянди от невени и цветчета от касис. Бяха достатъчно близо, за да чуят гласовете на Лилит и момичетата, които помагаха в приготовленията й за сватбата. Момичетата се смееха и започнаха да пригласят на песента на Лилит, докато сплитаха дългата й червена коса във венец около главата.
Шелби се обърна към Майлс:
– Не прилича ли малко на Лилит от нашия клас в „Шорлайн“?
– Не – каза мигновено Майлс. За миг огледа изучаващо булката. – Добре де, може би мъничко. Странна работа.
– Лус вероятно никога не я е споменавала – обясни Шелби на Даниел. – Тя е истинска кучка от Ада.
– Има логика – каза Даниел. – Възможно е вашата Лилит да произхожда от същата дълга поредица зли жени. Всички те са потомки на прамайката Лилит. Тя е била първата съпруга на Адам.
– Адам е имал повече от една жена? – зяпна Шелби. – Ами Ева?
– Преди Ева.
– Преди Ева? Няма начин.
Даниел кимна.
– Не били женени от много дълго, когато Лилит го напуснала. Това разбило сърцето му. Чакал я дълго, но накрая срещнал Ева. А Лилит никога не простила на Адам, задето превъзмогнал загубата й. Прекарала остатъка от дните си, като се скитала по земята и проклинала семейството, което Адам създал с Ева. А потомците й... понякога в началото са добри, но в крайна сметка, ами, ябълката всъщност никога не пада по–далече от дървото.
– Това е объркано – каза Майлс, въпреки че изглеждаше хипнотизиран от красотата на Лилит.
– Искаш да ми кажеш, че Лилит Клаут, момичето, което ми подпали косата в девети клас, може в буквалния смисъл да е кучка от Ада? Че всичките ми вуду–ритуали, отправени към нея, може да са били основателни?
– Предполагам. – Даниел сви рамене.
– Никога не съм се чувствала толкова отмъстена. – Шелби се засмя. – Защо това не влизаше в нито един от учебниците ни по ангелология в „Шорлайн“?
– Шшшт. – Майлс посочи към храма. Лилит се беше разделила с шаферките си, за да довърши украсите за сватбата – да разпръсне жълти и бели макове до входа на храма, да увие панделки и малки камбанки, направени от сребро, в ниските клони на дъбовете – и се отдалечи от тях, на запад, към реката, към мястото, където се криеха Даниел, Шелби и Майлс.