Носеше букет от бели лилии. Когато стигна до речния бряг, откъсна няколко цветчета и ги разпръсна по водата, като все още напяваше тихо под нос. После се обърна, за да тръгне на север по брега, към огромно старо рожково дърво с ниско надвиснали клони, които се спускаха в реката.
Под дървото седеше момче и се взираше в течението. Дългите му крака бяха вдигнати и облегнати плътно до гърдите, беше преметнало върху тях едната си ръка. Другата ръка мяташе камъчета във водата. Зелените му очи искряха на фона на загорялата кожа. Гарвановочерната му коса беше малко разчорлена и влажна от неотдавнашно плуване.
– О, боже мой, това е... – Викът на Шелби беше прекъснат от ръката на Даниел, която затисна устата й.
Точно от този момент се беше страхувал.
– Да, това е Кам, но не е онзи Кам, когото познаваш. Това е един друг Кам, от по–ранен момент. Върнали сме се хиляди години назад в миналото.
Майлс присви очи:
– Но той пак си е зъл.
– Не – каза Даниел. – Не е.
– Хм? – попита Шелби.
– Имаше време, когато всички ние бяхме част от едно семейство – Кам беше мой брат. Не беше зъл, все още не. Може би дори и сега не е.
Физически, единствената разлика между този Кам и онзи, когото Шелби и Майлс познаваха, беше, че на врата му я нямаше татуировката във форма на слънце с лъчи, която беше получил от Сатаната, когато бе избрал да свърже жребия си с Ада. Иначе Кам изглеждаше точно както сега. Само че лицето на този отдавнашен Кам беше сковано от тревога. Даниел от хилядолетия не беше виждал върху лицето на Кам такова изражение. Вероятно не и след същия този момент.
Лилит спря зад Кам и обви ръце около врата му, така че дланите й се опряха точно над сърцето му. Без да се обърне и без да каже нито дума, Кам посегна и обгърна дланите й в своите. И двамата затвориха очи, удовлетворени.
– Това изглежда твърде лично – каза Шелби. – Не е ли редно ние да... искам да кажа, чувствам се странно.
– Тогава си върви – каза Даниел бавно. – Не превръщай напускането си в сцена...
Даниел млъкна рязко. Някой вървеше към Кам и Лилит.
Младият мъж беше висок и загорял, облечен в дълга бяла роба и носеше дебел пергаментов свитък. Русата му глава беше сведена, но това очевидно беше Даниел.
– Няма да си тръгна. – Очите на Майлс се приковаха върху миналото превъплъщение на Даниел.
– Чакайте, мисля, че този току–що го изпратихме обратно във Вестителите – каза Шелби, объркана.
– Това беше една по–късна ранна моя версия – каза Даниел.
– Една по–късна ранна моя версия, казва той! – Шелби изсумтя презрително. – Точно колко Даниеловци съществуват?
– Той дойде от един момент две хиляди години напред в бъдещето отвъд момента, в който се намираме точно сега, който все още е хиляда години в истинското минало. Този Даниел не би трябвало да бъде тук.
– Точно сега сме три хиляди години назад в миналото? – попита Майлс.
– Да, а наистина не би трябвало да бъдете. – Даниел се взря настойчиво в Майлс, докато той се почувства неудобно.
Но мястото на това мое минало превъплъщение – той посочи момчето, което беше спряло до Кам и Лилит, – е тук.
От другата страна на реката Лилит се усмихна:
– Как си, Дани?
Загледаха как Дани коленичи до двойката и разви пергаментовия свитък. Даниел си спомни. Това беше брачното им свидетелство. Сам той беше написал целия текст на арамейски. От него се очакваше да отслужи церемонията. Кам го бе помолил преди месеци.
Лилит и Кам прочетоха документа. Справяха се добре заедно – спомни си Даниел. Тя пишеше песни за него и с часове береше диви цветя, които втъкаваше в дрехите му. Той й се отдаваше изцяло. Изслушваше мечтите й и я разсмиваше, когато беше тъжна. И двамата си имаха своите опасни и непостоянни страни и когато спореха, цялото племе разбираше за това – но нито един от двамата все още не беше тъмното същество, в каквото щяха да се превърнат двамата след раздялата си.
– Тази част ето тук – каза Лилит, като посочи един ред в текста. – Пише, че ще се оженим край реката. Но ти знаеш, че аз искам да се омъжа в храма, Кам.
Кам и Даниел се спогледаха. Кам посегна да хване Лилит за ръката.
– Любов моя. Вече ти казах, че не мога.
В гласа на Лилит се надигна разгорещена нотка:
– Отказваш да се ожениш за мен под Божия поглед? На единственото място, където семейството ми ще одобри нашия съюз! Защо?
– Чакай малко – прошепна Шелби от другата страна на потока. – Разбирам какво става. Кам не може да се ожени в храма... той не може дори да стъпи в храма, защото...