Майлс също зашепна:
– Ако паднал ангел влезе в Божието светилище...
– Целият храм ще избухне в пламъци – довърши Шелби.
Нефилимите бяха прави, разбира се, но Даниел се изненада от собствения си гняв. Кам обичаше Лилит, а Лилит обичаше Кам. Имаха шанс да накарат любовта си да проработи, и, ако питаха Даниел, всичко останало можеше да върви по дяволите. Защо Лилит толкова настояваше да се омъжи в храма? Защо Кам не можеше да й даде задоволително обяснение за отказа си?
– Кракът ми няма да стъпи там вътре. – Кам посочи към храма.
Лилит беше готова да избухне в сълзи.
– Тогава значи не ме обичаш.
– Обичам те повече, отколкото някога съм смятал за възможно, но това не променя абсолютно нищо.
Слабото тяло на Лилит сякаш се изду от гняв. Дали долавяше, че в отказа на Кам има нещо повече, а не просто желание да й се противопостави? Даниел не мислеше така. Тя стисна юмруци и нададе дълъг, пронизителен писък.
Той сякаш разтърси земята. Лилит сграбчи китките на Кам и го притисна към дървото. Той дори не се опита да се бори.
– Баба ми никога не те е харесвала. – Ръцете й трепереха, докато го притискаше. – Винаги говореше най–ужасни неща, а аз винаги те защитавах. Сега го виждам. В очите ти и в душата ти. – Очите й се впиваха в него. – Кажи го.
– Какво да кажа? – попита Кам, ужасен.
– Ти си лош човек. Ти си... зная какво си.
Беше ясно, че Лилит не знае. Беше се вкопчила в слуховете, които летяха из общността – че той е зъл, магьосник, член на окултно общество. Единственото й желание беше да чуе истината от Кам.
Даниел знаеше, че Кам можеше да каже на Лилит, но нямаше да го направи. Страхуваше се.
– Не съм нито едно от лошите неща, които някой казва, че съм, Лилит – каза Кам.
Това бе истина и Даниел го знаеше, но звучеше толкова много като лъжа. Кам беше на косъм от най–лошото решение, което щеше да вземе някога. Това беше той: моментът, който разбиваше сърцето на Кам толкова силно, че то се покваряваше и се превръщаше в нещо опасно и черно.
– Лилит – замоли я Дани, като отдръпна ръцете й от шията на Кам. – Той не е...
– Дани – обади се Кам предупредително. – Каквото и да кажеш, няма да поправи това.
– Точно така. Свършено е. – Лилит го пусна и Кам падна назад в праха. Тя вдигна брачния им договор и го захвърли в реката. Той се завъртя бавно в течението и потъна. – Надявам се да живея хиляда години и да имам хиляда дъщери, така че винаги да има жена, която да може да проклина името ти. – Тя го заплю в лицето, после се обърна и затича обратно към храма: бялата й рокля се развяваше зад нея като корабно платно.
Лицето на Кам стана бяло като сватбената рокля на Лилит. Посегна към ръката на Даниел, за да се надигне.
– Имаш ли звездна стрела, Дани?
– Не. – Гласът на Дани потрепери. – Не говори така. Ще си я върнеш, или пък...
– Бях толкова наивен, та да си помисля, че мога безнаказано да обичам смъртна жена.
– Само да й беше казал – рече Дани.
– Да й бях казал? За това, какво стана с мен – с всички ни? Падението и всичко оттогава насам? – Кам се наведе по–плътно към Дани. – Може би тя е права за мен. Чу я. Цялото село ме мисли за демон. Дори и да не използват тази дума.
– Те не знаят нищо.
Кам се извърна.
– През цялото това време се опитвам да го отрека, но любовта е невъзможна, Дани.
– Не е така.
– Невъзможна е. За души като нашите. Може и да издържиш по–дълго, отколкото успях аз, но ще видиш. И двамата в крайна сметка ще трябва да избираме.
– Не.
– Вечно си толкова бърз с възраженията, братко. – Кам стисна рамото на Дани. – Това ме кара да се чудя за теб. Някога не си ли помисляш за това... да преминеш от другата страна?
Дани сви рамене и се отдръпна.
– Мисля за нея и само за нея. Броя секундите до момента, в който тя отново ще бъде с мен. Избирам я, както тя избира мен.
– Колко самотно.
– Не е самотно – тросна се Дани. – Това е любов. Любовта, която и ти искаш за себе си...
– Исках да кажа: аз съм самотен. И далеч по–малко благороден от теб. Всеки ден се боя, че се задава промяна.
– Не. – Сега Дани пристъпи към Кам. – Не би трябвало.
Кам се дръпна заднешком и се изплю:
– Не всички сме такива късметлии, че да сме обвързани с любимата си чрез проклятие.
Даниел си спомни тази празна обида: беше го изпълнила с ярост. Но въпреки това не биваше да изрича следващите думи:
– Върви тогава. Няма да липсваш на никого.
Съжали за думите си на мига, но беше твърде късно.
Кам изопна плещи назад и разпери ръце. Когато крилете му се появиха отстрани до тялото, от тях се разнесе полъх на силен горещ вятър, който прошумоля през тревата, в която се криеха Даниел, Шелби и Майлс. Тримата надникнаха. Крилете му бяха масивни и сияещи, и...