– Чакайте малко – прошепна Шелби. – Не са златисти!
Майлс примигна:
– Как може да не са златисти?
Естествено, че Нефилимите щяха да бъдат объркани. Разделението в цвета на крилете беше ясно като разликата между деня и нощта: златисто за демоните, сребристо или бяло за всички останали. А онзи Кам, когото познаваха, беше демон. Даниел не беше в настроение да обяснява на Шелби защо крилата на Кам бяха чисто, ярко бели, сияещи като диаманти, блестящи като докоснат от слънцето сняг.
Този отдавнашен Кам още не беше преминал на другата страна. Просто беше на косъм.
В онзи ден Лилит беше изгубила Кам като свой любим, а Даниел го изгуби като брат. От този ден нататък щяха да бъдат врагове. Дали Даниел щеше да може да го спре? Ако не се беше извъртял и отдръпнал от Кам и не бе разперил собствените си криле като щит – както виждаше да прави Дани сега?
Трябваше да го направи. Гореше от копнеж да изскочи от храстите и да спре Кам сега. Колко много неща можеха да бъдат различни!
Крилете на Кам и Дани още не изпитваха мъчителното магнетично взаимно привличане. Всичко, което ги отблъскваше в момента, беше твърдоглаво различие на мнения, умерено съперничество между братя.
Двата ангела се надигнаха едновременно от земята, всеки – застанал с лице в различна посока. Така че когато Дани се извиси на изток през небето, а Кам се издигна на запад, трите Анахронизма, криещи се в тревата, единствени видяха как златистият проблясък обхваща крилете на Кам. Като искряща мълния.
Написано в кост
Ни, Китай. Кин Мин (приблизително 4 април 1046 г. пр. Хр.)
В далечния край на тунела, образуван от Вестителя, имаше поглъщащо ярко сияние. То докосна нежно кожата й като лятна утрин в къщата на родителите й в Джорджия.
Лус се хвърли натам.
Необуздан блясък. Така беше нарекъл Бил изгарящата светлина на истинската душа на Даниел. Дори само поглеждането към чистата ангелска същност на Даниел бе предизвикало спонтанното възпламеняване на цяла общност от хора по време на жертвоприношението на майте – включително Икс Куат, миналото превъплъщение на Лус.
Но беше имало един миг.
Миг на чиста, неподправена почуда точно преди тя да умре, когато Лус се беше почувствала толкова близко до Даниел, колкото не се бе чувствала никога преди. Не я беше грижа какво казваше Бил: тя разпозна сиянието на душата на Даниел. Трябваше да го види отново. Може би имаше някакъв начин да го преживее. Трябваше поне да опита.
Втурна се вън от Вестителя в студената празнота на огромна спалня.
Помещението беше поне десет пъти по–голямо от всяка стая, която Лус беше виждала някога, и всичко в него беше пищно. Подовете бяха изработени от най–гладкия мрамор и покрити с огромни килими, направени от цели животински кожи – едната от тях имаше непокътната тигрова глава. Четири дървени колони поддържаха фино покрит със слама таван с кулички. Стените бяха от преплетени бамбукови стъбла. Близо до отворения прозорец имаше огромно балдахинено легло с чаршафи от зелено–златиста коприна.
На перваза на прозореца беше подпрян мъничък телескоп. Лус го взе, като раздели златистата копринена завеса, за да надникне навън. Телескопът беше тежък и студен, когато го доближи до окото си.
Намираше се в центъра на голям, обграден от стени град, загледана надолу от втория етаж на някаква сграда. Лабиринт от каменни пътища свързваше тесни постройки от плет и кал. Въздухът беше топъл и имаше мек мирис на черешови цветчета. Двойка авлиги прекосиха синьото небе.
Лус се обърна към Бил.
– Къде сме? – Това място й се струваше толкова чуждо, колкото и светът на майте, и точно толкова отдалечено назад във времето.
Той сви рамене и отвори уста да каже нещо, но тогава...
– Шшшшт – прошепна Лус.
Подсмърчане.
Някой ронеше тихи, приглушени сълзи. Лус се обърна в посоката на шума. Там, през арката в далечния край на стаята, чу отново звука.
Лус се насочи към сводестия вход, като се плъзгаше по каменния под с босите си крака. Риданията отекваха, зовяха я. Тесен проход водеше навътре в друга подобна на пещера стая. Тази беше без прозорци, с ниски тавани, мъждиво осветена от проблясването на дузина малки бронзови лампи.
Различи голям каменен шадраван и малка лакирана маса, отрупана с черни керамични съдинки с ароматични масла, които придаваха на цялата стая топло и пикантно ухание. Огромен гардероб от резбован кехлибар стоеше в ъгъла на стаята. Тънки зелени дракони, гравирани в лицевата му страна, се зъбеха на Лус, сякаш знаеха всичко, което беше неизвестно за нея.