А в центъра на стаята, на пода, лежеше проснат мъртвец.
Преди Лус да успее да види нещо повече, тя беше заслепена от ярка светлина, която се движеше към нея. Беше същото сияние, което беше доловила от другата страна на Вестителя.
– Каква е тази светлина? – попита тя Бил.
– Това... ъъ, виждаш това? – Бил звучеше изненадано. – Това е душата ти. Още един начин, по който да разпознаеш миналите си животи, когато се появяват физически различни от теб. – Той направи пауза. – Никога преди ли не си го забелязвала?
– Мисля, че това е първият път.
– Хм – каза Бил. – Това е добър знак. Напредваш.
Внезапно Лус се почувства натежала и изтощена.
– Мислех, че това ще бъде Даниел.
Бил прочисти гърло, сякаш се канеше да каже нещо, но не го направи. Сиянието продължи да гори ярко в продължение на още миг, после изгасна така внезапно, че за момент тя не можеше да вижда, докато очите й не се приспособиха.
– Какво правиш тук? – попита грубо един глас.
На мястото на светлината, в центъра на стаята, стоеше слаба, красива китайска девойка на около седемнайсет години – твърде млада и твърде елегантна, за да стои над мъртвец.
До кръста й се спускаше тъмна коса, контрастираща с дългата й до пода бяла копринена роба. Колкото и изящна да беше, приличаше на момиче, което няма да се поколебае да влезе в битка.
– И така, това си ти – изрече гласът на Бил в ухото на Лус. – Казваш се Лу Син и си живяла в покрайнините на столицата Ин. Намираме се в последните дни на династията Шан, приблизително хиляда години преди Христа, в случай че искаш да си отбележиш за албума с изрезки.
На Лу Син вероятно й се струваше, че Лус е луда, втурвайки се там вътре, облечена в опърлена животинска кожа и с огърлица от кости, с разрошена и заплетена коса. Откога не се беше поглеждала в огледало? Не се беше къпала? На всичкото отгоре разговаряше с невидим гаргойл.
Но пък Лу Син стоеше нащрек над тялото на някакъв мъртвец, отправила към Лус поглед, който предупреждаваше: „Не се забърквай с мен“, така че и самата тя изглеждаше малко луда.
О, боже, Лус не беше забелязала кехлибарения нож с инкрустираната с тюркоази дръжки, нито езерцето от кръв в средата на мраморния под.
– Какво да... – понечи тя да попита Бил.
– Ти. – Гласът на Лу Син беше изненадващо силен. – Помогни ми да скрия тялото му.
Косата на мъртвеца беше побеляла около слепоочията; изглеждаше около шейсетгодишен, строен и мускулест под многобройните претрупани одежди и бродирани наметала.
– Аз... ъм, всъщност не мисля...
– В мига щом научат, че императорът е мъртъв, ти, и аз също, ще бъдем мъртви.
– Какво? – попита Лус. – Аз ли?
– Ти, аз, повечето от хората зад тези стени. Къде другаде ще намерят хилядата жертвени тела, които трябва да бъдат погребани заедно с деспота? – Момичето избърса бузите си с тънките си пръсти, обсипани с кехлибарени пръстени. – Ще ми помогнеш ли, или не?
При молбата на момичето, Лус посегна да й помогне да вдигне краката на императора. Лу Син се приготви да го повдигне под мишниците.
– Императорът – каза Лус, изричайки старите думи от времето на династията Шан, сякаш ги беше говорила винаги. – Той да не би...
– Не е каквото изглежда. – Лу Син изпъшка под тежестта на тялото. Императорът беше по–тежък, отколкото изглеждаше. – Не съм го убила аз. Поне не – тя направи пауза – физически. Беше мъртъв, когато влязох в стаята. – Тя подсмръкна. – Намушкал се е в сърцето. Имах навика да казвам, че няма такова, но той ми доказа, че греша.
Лус погледна лицето на мъжа. Едното му око беше отворено. Устата му беше изкривена. Изглеждаше, сякаш беше напуснал мъчително този свят.
– Твой баща ли беше?
Дотогава бяха стигнали до огромния кехлибарен гардероб. Лу Син отвори вратата му с хълбок, отстъпи назад и пусна своята половина от тялото вътре.
– Трябваше да стане мой съпруг – каза тя студено. – И при това – ужасен. Предците одобриха женитбата ни, но аз – не. Богатите, влиятелни застаряващи мъже не са нещо, за което човек трябва да бъде благодарен, ако обича романтиката. – Тя гледаше изучаващо Лус, която бавно спусна краката на императора на пода на дрешника. – От коя част на равнините идваш, та вестта за годежа на императора още не е стигнала до теб? – Лу Син беше забелязала облеклото на Лус от времето на майте. Подхвана крайчеца на късата кафява пола. – Да не са те наели да изнесеш представление на сватбата ни? Да не би да си някаква танцьорка? Или клоун?