Ник наблюдаваше смяната на чувствата по лицето на Еме, разбирайки, че сериозно я е притеснил, но смяташе, че е абсолютно необходимо да я стресне, за да разбере, че животът й е при него, а не другаде.
— Седем часа, Еме. Ще те чакам.
Обърна се и излезе от стаята.
Мона се понамръщи, че я будят толкова рано, но се облече и внимателно изслуша обясненията на Ник. Когато той свърши, тя прие да й се плати за дрехите, както и за храната и лекарствата, които Еме беше занесла във „Високите дъбове“, без да протестира особено много. Пожела им щастие и отново си легна. Момичетата идваха и си отиваха, тя не можеше да ги задържи, когато им се откриеше друга възможност. Нито пък завиждаше на чуждото щастие. Животът й беше дал безценни уроци, един от които беше да взема любовта там, където я намери. Голямата любов на живота й загина в началото на войната и тя не намери кой да заеме мястото му. Макар че господ знае, че отчаяно се беше опитвала.
Ник нае един фургон, за да стигне до „Високите дъбове“. Сериозно се съмняваше, че Бранд и Савана ще имат кой знае колко много багаж, но само фургони се даваха под наем. Не беше сигурен дали Савана може да язди кон, затова трябваше да се задоволи с по-бавен превоз. Не че имаше голямо значение — имаха много време да стигнат до Атланта преди седем часа и да хванат влака за Вашингтон. Но щеше ли Еме да бъде там и да ги чака?
Трябваше да се надява, че тя обича сина си достатъчно, за да иска да бъде с него. Не можеше да си представи как Еме доброволно ще позволи да я разделят от Бранд. Беше изградил надеждите си върху силната и любов към детето. Женитбата с янки може би вървеше против всичките й убеждения, но да дойде с Бранд във Вашингтон — това беше нещо друго. Щом се съберяха всички заедно, той вярваше, че ще успее да я убеди да се оженят.
Господи, колко я обичаше. Признаваше, че не винаги се беше държал като джентълмен с нея, но въпреки това осъзнаваше, че винаги я е обичал — дори когато я сметна за курва на борда на „Дикси Бел“.
Ник беше толкова погълнат от търсенето на комарджийката, позната като Еме Фортюн, че най-накрая се принуди да признае причината за държанието си на майка си, която беше потресена от факта, че разглезеният й син беше намерил жена, достойна за неговото внимание. Макар че добрата жена беше съчувствала на сина си, в крайна сметка го беше убедила, че причината, поради която не може да открие Еме Фортюн, е, че тя не иска да бъде намерена. Когато започна войната, той се отказа от търсенето и се посвети на друга цел — да опази живота си.
После отново намери Еме.
И научи, че има син.
И намери любовта.
Бранд седеше на един пън, загледан към алеята с дъбовете, и чакаше Ник. Когато видя фургона да се отбива от главния път, скочи и изтича да намери Савана. Когато след няколко минути фургонът на Ник стигна до тях, двамата стояха пред останките от изгорялата къща. Бранд едва сдържаше възбудата си.
— Готови сме, Ник — извика той, когато Ник слезе от фургона. — Къде е мама? Намери ли я?
— Да, намерих я.
Ник се засмя, прегърна момчето и го вдигна на капрата на фургона.
— Как е тя? — запита тревожно Савана. — По лицето й се виждаше, че е изкарала безсънна нощ. — Добре е, нали?
— Еме е в чудесно състояние, Савана. — Погледна многозначително към Бранд и добави: — Ще ти разкажа по-късно. Достатъчно е да кажа, че положението не е толкова лошо, колкото си го мислехме. Готови ли сте да тръгваме?
— Нямаме кой знае какво за вземане — каза старата негърка и му подаде малко вързопче, добре увито в някаква дреха. Ник го взе и го остави в дъното на фургона. — Събрах и каквато храна имахме. Помислих, че ще е добре да имаме нещо за ядене, докато стигнем до Атланта.
— Добре, Савана. Нямах време за закуска. Хайде, качвай се. — Помогна й да се качи във фургона, после се настани на капрата до Бранд. — Готов ли си, синко?
— „Високите дъбове“ ще ми липсват — каза замислено Бранд, докато Ник насочваше коня обратно по алеята към пътя. — Мислиш ли, че татко ми ще знае, че вече не съм тук?
Ник преглътна мъчително. Толкава искаше да каже на Бранд, че Борегар Тревър не е негов баща, но знаеше, че сега не е време за това. Еме трябваше да му го каже.
— Мисля, че татко ти ще разбере, че е трябвало ти и майка ти да напуснете „Високите дъбове“. Може би един ден ще се върнеш. Когато войната свърши и отново настъпи мир.