— Не помня татко — каза тъжно Бранд. — Но ми се иска да е бил като тебе.
Сърцето на Ник се изпълни с радост.
— Не ти ли пречи това, че съм янки?
Бранд се замисли.
— Отначало да. Знаех колко й е неприятно на мама, тя като че ли те мразеше, но ти никога не си ни направил нещо лошо.
— Никога не съм ти направил нищо лошо, така е, Бранд.
— Знам. Ами мама? Тя се оплакваше от тебе.
— Нищо не съм й направил. Поне не е било нарочно. Най-лошото, което някога съм й сторил, беше когато я заключих в стаята й, но тя направи нещо много лошо и трябваше да я накажа.
Лъжи, помисли си той. Само лъжи. Разбира се, че беше наранил Еме. Нарани я, като й отне девствеността, без да го разбере, и я остави да роди сина му в срам и позор. Нараняваше я, когато я караше да спи с него, убеждавайки я, че ще я изпрати в затвора, ако му откаже. Нарани я, защото не й каза за Реджина.
— Какво ще кажеш, ако се оженя за майка ти? — запита Ник в прилив на вдъхновение.
Бранд се замисли.
— Както мама и татко са били женени, така ли?
— Да, нещо такова.
— Вие с мама ще си имате ли син като мене?
— Възможно е да имаме деца. Надявам се да имаме, във всеки случай. Но те никога няма да те изместят от сърцата ни. В сърцата ни има място за много деца.
— Иска ми се да имам братя и сестри. Понякога съм малко самотен, като няма други деца наоколо. Ти искаш ли да ми бъдеш татко?
— Нямаш представа колко много искам.
— Значи, според мене всичко ще бъде наред, ако се ожениш за мама — възкликна ентусиазирано Бранд. — Винаги съм искал да имам татко, когото да помня. Но трябва да ми обещаеш, че няма да се опитваш да ме направиш янки.
Радостен смях се надигна в гърлото на Ник. Беше толкова зарадван, че искаше да спре фургона и да прегърне момчето. Мисълта, че е пропуснал първите пет години от живота на това великолепно дете, го натъжа ваше. Закле се, че отсега нататък ще бъде бащата, от когото Бранд имаше нужда. И нищо, което Еме можеше да каже или да направи, нямаше да промени това.
Пристигнаха в Атланта навреме, за да обиколят по магазините и да купят дрехи за Бранд и Савана. Във Вашингтон щеше да бъде доста по-студено, а нито единият, нито другият имаха подходящи дрехи. Обувките на Савана бяха безнадеждно прокъсани, а на Бранд отдавна бяха омалели. Стана почти седем часът, когато Ник свърши с покупките. Единственият проблем бяха обувките за Савана, но в крайна сметка намериха едни мъжки ботуши и въпросът се уреди.
Тъй като Ник беше се уговорил със служителите в конюшнята да качат коня му на влака, трябваше само да слязат от фургона и да изминат пеша краткото разстояние до гарата. Когато наближиха, от комина на локомотива изригна огромно кълбо бяла пара, последвано от облак черни сажди — предупреждение, че влакът скоро ще тръгне. Ник купи билети и заедно с Бранд и Савана зачака идването на Еме.
— Не виждам мама — каза Бранд, вгледан в тълпата качващи се пътници.
Повечето бяха със сини униформи, в почти опустелия град не бяха останали много цивилни.
— Ще дойде — успокои го Ник, но вътрешно не беше толкова сигурен.
Разчиташе, че Еме няма да остави сина си да замине без нея. Замоли се дано предположението му да е било вярно.
— Влакът ще тръгне.
Бранд се разтревожи, че майка му няма да пристигне навреме.
— Ще дойде, не се тревожи.
Еме цял ден ту проклинаше Ник, ту намираше основания да го обича. От една страна, той беше ненавистен янки, който искаше да й отнеме сина. От друга страна, беше казал, че я обича. Дали думите му бяха лъжа, изречена в момент на слабост, или наистина я обичаше? За мъж като Ник лъжите бяха нещо естествено, когато трябваше да постигне целите си. Еме не вярваше, че я е търсил след нощта, която прекараха заедно на борда на „Дикси Бел“. Ами Реджина Блекуел? Защо не й беше казал, че има годеница?
Но нищо не можеше да разреши дилемата й. Ник щеше да отведе Бранд във Вашингтон независимо дали тя щеше да тръгне с тях или не. Той искаше сина си достатъчно силно, за да го изтръгне от любящата й прегръдка, така да се каже. А имаше и невъобразимото нахалство да твърди, че я обича.
Тя започна без сърце да опакова някои от най-приличните дрехи, които й беше дала Мона. Взе две рокли, не толкова разголени, малко бельо и два чифта обувки. Към тях прибави с благодарност едно топло палто, защото беше чувала, че на север става доста студено по това време на годината.
В шест часа Еме седеше на леглото, все още опитвайки се да реши дали да отиде на гарата и да се помъчи да уговори Ник да не взема Бранд във Вашингтон, или да не прави нищо и той да се разколебае и да остави детето тук, щом тя не се появи. Но понеже познаваше Ник, тя сериозно се съмняваше дали ще постъпи така. Най-вероятно щеше да напусне Атланта, както беше планирал, щеше да отведе сина й и скоро щеше да забрави, че тя съществува. Беше го направил преди години, така че защо сега трябваше да е по-различно?