Ник се събуди внезапно и се усмихна, припомняйки си как Еме — от плът и кръв — беше се хвърлила в прегръдките му, беше се обърнала към него, беше го пожелала, беше се любила с него. Посегна, за да я върне обратно в обятията си, и разбра, че я няма.
Бледи струйки пурпур се зараждаха на източния хоризонт, но той разбра, че Еме сигурно си е отишла преди няколко часа, защото мястото й в леглото беше изстинало. Не можеше да я обвинява. Нямаше да бъде никак хубаво, ако Бранд намереше майка си в прегръдките на друг мъж, защото той очевидно обожаваше баща си. По дяволите, с цялото си сърце желаеше Бранд да беше негов син! И колкото повече мислеше по този въпрос, толкова повече се убеждаваше, че желаното от него може би е самата истина. Проблемът беше да накара Еме да си признае.
Ник стана от леглото, все още разпъван от сладка изнемога. Да се люби с Еме беше много по-приятно от всичко, което беше изпитал в изминалите няколко години. Беше имал много жени за тези пет години след първата му среща с нея, но никоя от тях не му беше донасяла такова удовлетворение, както Еме на борда на „Дикси Бел“, когато му беше реагирала с изкусната невинност на опитна курва.
Облече се бързо и изведнъж си спомни, че не е унищожил последните известия от щаба. И той, и лейтенант Дил бяха запомнили наизуст всичко още преди два дни, но вместо да отдели малко време, за да унищожи документите, той ги беше върнал в кожената папка и обратно в сандъчето. Тъй като имаше достатъчно време, преди да започне всекидневните занимания с войниците, Ник се насочи към сандъчето, оставено под прозореца. Съобщенията бяха твърде важни, за да ги остави да попаднат в неподходящи ръце. Не че подозираше, че някой тук може да го шпионира, но човек винаги трябва да бъде много предпазлив, когато е на война.
Отвори сандъчето и започна да рови сред дрехите си, докато откри папката. Внимателно извади листовете, за да ги унищожи, което вече трябваше да е направил. Изведнъж лицето му се стегна и сърцето му се заблъска мъчително в гърдите. Някой беше ровил в документите! На един от листовете имаше петно. Вдигна го към светлината и видя ясен отпечатък от палец. Веднага позна веществото, което беше оставило това петно — сок от праскови. Дощя му се да закрещи, да излее гнева си… да се разплаче. Със сигурност, която разкъсваше вътрешностите му, той разбра защо Еме беше дошла снощи в неговата стая. Не защото и тя чувстваше същата властна нужда, която изпитваше той. Глупаво момиче. Нима нямаше представа какво щеше да причини на нея и на близките й едно обвинение в шпионаж?
Сложи листовете в легена за миене, запали и ги и ги загледа как изгарят. Дилемата, пред която беше изправен, никак не му харесваше, не му харесваше и положението, в което го беше поставила Еме. Шпионирането беше много сериозно нещо и като офицер от армията на Съюза той носеше отговорност пред своето правителство и пред хората си. Биеше се за едно убеждение, за единството на страната си, за равенството на всички хора, независимо от расата или цвета на кожата им. Знаеше, че няма да намери покой, докато не се справи с това, което изискваше от него дългът и това, което му диктуваше сърцето.
В крайна сметка, дългът надделя.
Еме внимаваше да избягва Ник през целия този ден. Което не беше трудно, като се вземе предвид фактът, че той беше излязъл много рано с хората си и се беше върнал чак след вечеря. Тя го видя за малко, преди да се оттегли в стаята си, и странният, неразгадаем поглед, който й изпрати, я изплаши. Нима очаква отново да отиде в стаята му тази нощ, запита се тя. Ако това бяха надеждите му, със сигурност щеше да остане разочарован. Тази нощ именно тя трябваше да се срещне с Гар и да му предаде сведенията, заради които беше продала душата си. И след това, закле се тържествено пред себе си, никога повече нямаше да шпионира. Имаше много какво да изгуби. Не можеше да допусне да я отделят от Бранд. А Ник беше твърде умен, за да не заподозре какво става.
Като предположи, че той отново ще я чака в стаята й, Еме още през деня премести нощницата си в стаята на Бранд, възнамерявайки да прекара нощта в леглото на сина си. Ник със сигурност не би поискал тя да отиде в леглото му в присъствието на детето, нали? И за да бъде съвсем сигурна, заключи вратата. Когато къщата потънеше в сън, щеше да слезе тихо по стълбите, да излезе и да отиде в гората. Щеше да се върне далеч преди някой да се е събудил.