Животът във „Високите дъбове“ продължаваше както обикновено. Ник излизаше всеки ден на разузнаване. Макар Еме да чуваше грохота на топовете, линията на бойните действия си оставаше все така далече от имението. Понякога Ник оставаше цяла нощ навън и в такива случаи винаги оставяше лейтенант Дил да го замества. Добрият лейтенант се отнасяше към Еме с уважението, дължимо на една дама, но не й вярваше. Заповедта на Ник Еме да не излиза от къщата продължаваше да бъде в сила и никакви молби не бяха в състояние да умилостивят нито него, нито войниците, оставени да пазят къщата. Във „Високите дъбове“ продължаваха да пристигат секретни съобщения, твърде важни, за да попаднат във вражески ръце. Но една вечер, по време на вечерята Ник спомена нещо, което ободри духа на Еме и затвърди решението й да избяга от съкрушителния плен, в който той държеше сетивата й. Врагове през деня, любовници през нощта. Не можеше да се намери друг израз, по-близък до истината.
Ник беше казал на лейтенант Дил, че конфедератите на генерал Худ отбраняват Атланта, а армията на Шърман трябва да пресече река Пийч Трий, единствената естествена преграда между Чатахучи и северните отбранителни линии на Атланта. Грант смяташе, че превземането на Атланта ще означава край за Конфедерацията. Градът беше пълен с арсенали, леярни и оръжейни работилници, там се срещаха и четирите основни железопътни линии, по които армията на Съюза получаваше необходимите припаси.
Този разговор остави Еме още по-твърдо решена да избяга от затвора си. Щом армията на Конфедерацията беше наблизо, значи тя, Бранд и Савана можеха лесно да стигнат при своите. Щом минеше зад фронтовата линия, щеше да се спаси от чувствената власт на Ник Дръмънд. Почти всекинощните му посещения в леглото й я оставяха объркана и огорчена. Невероятно силната му власт над сетивата и беше направила живота й истинска бъркотия, беше я почти унищожила във водовъртежа, който я отнасяше в безумния си екстаз.
Мразеше го.
Желаеше го.
Еме заговори за плановете си да избяга от „Високите дъбове“ една вечер, когато двете със Савана приготвяха вечерята. Изненада се, че Савана не проявява особен ентусиазъм.
— Защо искаш да бягаш, миличка? — запита тя. — Не се държат зле с нас, Бранд яде повече, отколкото може да поеме. Ако отидем в Атланта, ще гладуваме с всички, които живеят там.
— Трябва се махна от капитан Дръмънд, Савана — настоя Еме. — Не можеш да разбереш колко мразя този мъж.
Савана изгледа многозначително Еме.
— Разбирам повече, отколкото си мислиш, дете.
Еме изпадна в паника.
— Какво искаш да кажеш?
— Разбрах защо се страхуваш от капитан Дръмънд. Той е онзи комарджия, нали? Таткото на Бранд. И сега спиш с него.
— Господи, Савана, той… той ме изнасили! — Гласът й затрепери, тя отчаяно вкопчи пръсти в раменете на бавачката си. — Моля те, не му казвай за Бранд. Ако разбере, може да загубя сина си. Спя с него само защото ще ме прати в затвора, ако му откажа.
Савана я изгледа укорително.
— Сигурна ли си, че точно това искаш, дете? Не те упреквам, но мисля, че трябва да кажеш на капитан Дръмънд, че той е бащата на Бранд. Мисля, че това много ще го зарадва.
— Ако ме обичаш, Савана, няма повече да споменаваш това.
— Щом така искаш, миличка, разбира се, няма да казвам нищо. Но мисля, че правиш сериозна грешка.
Ник прочете последното съобщение от щаба и веднага го изгори. Полковник Брукс подозираше, че край Пийч Крийк се съсредоточават големи части от армията на Конфедерацията и нареждаше на Ник да прати разузнавачи зад вражеските линии, за да проучи обстановката отблизо. Налагаше се две или три нощи да отсъства от „Високите дъбове“. Макар че искаше да изпълни дълга си, не му беше приятно да се отдели от Еме за толкова много време. Въпреки че лейтенант Дил щеше да бди над имението, той знаеше, че Еме няма да се поколебае да избяга дори при най-слабата възможност. И имаше намерение да не й дава този шанс. Тя се бе превърнала в негова мания. Не минаваше нощ, без да отвори вратата на спалнята й, без да влезе и да се люби с нея. И макар тя да протестираше, тялото й му казваше, че го иска толкова много, колкото и той нея. Просто беше ужасно твърдоглава, за да си го признае. Така и не му прости, че беше отнел девствеността й, и когато беше дошъл във „Високите дъбове“, за да реквизира къщата й, това само беше засилило омразата й.
Тази нощ не беше по-различна от останалите. Когато всички в къщата заспаха, Ник тихо влезе в стаята й. Тя не можеше да му попречи, дори да искаше, защото той я заключваше всяка вечер, след като тя сложеше Бранд да си легне. Това правило беше наложил той, когато й позволи да се движи свободно из къщата, което означаваше, че може да идва в стаята й всеки път, щом пожелае.