Тъй като нямаше нужда да се прикриват, двете със Савана бързо и тихо подбраха един от конете на кавалеристите и го впрегнаха във фургона. На Еме никак не й се искаше да прибавя и кражба към списъка с простъпките си, но ако не вземеше този кон, щеше да се наложи да впрегне старото муле. Бранд не се събуди, когато Савана го намести сред одеялата, които беше постлала на пода на фургона.
— Детето има силна треска, миличка — каза тя.
С всяка изминала минута съмненията й относно тази авантюра все повече се задълбочаваха.
Еме задъвка ожесточено долната си устна, тревожно вгледана в Бранд. Наистина изглеждаше зачервен. И спеше по-скоро като упоен.
— Много късно е да променяме плановете, Савана. Когато стигнем зад линията на Конфедерацията, ще намерим лекар.
Еме взе юздите и тупна коня по задницата. Несвикнал да стои впрегнат във фургон, той се възпротиви, но упорството и решимостта на Еме го накараха да тръгне. Потеглиха по алеята, обградена от старите дъбове, и потънаха в тъмнината, бягайки от Ник Дръмънд и от фаталната му власт над Еме.
Напредваха бавно. Много бавно според Еме. Но нощта беше толкова тъмна, че трудно можеха дори да различават тясната ивица на пътя. Но още по-страшно беше това, че тя дори не беше сигурна накъде трябва да поеме. „Високите дъбове“ се намираха на север от Атланта, затова потегли на югоизток, или поне така й се струваше. Преди изгрев слънце можеше само да се моли дано усетът й за посоките да не й е изневерил.
Бранд се събуди с плач. Еме остави на Савана да го успокоява, страхувайки се да отмести поглед от едва видимия път. Бранд се успокои сравнително бързо, но продължи да хленчи насън. Еме започна да се безпокои, но за нищо на света не би го признала пред Савана. Синът й беше преболедувал повечето детски болести в първите пет години от живота си и сега тя се разтревожи да не е прихванал някаква по-тежка болест. Възможно беше да се е заразил с нещо от някой от войниците във „Високите дъбове“, помисли тя. Вероятно нещо, което скоро щеше да мине.
Когато той се събуди следващия път, Еме предаде юздите на Савана и легна на пода на фургона до него. Заплака, когато усети как малкото му телце се разтърсва от тръпки, непреставайки да отделя огромно количество топлина през порите си.
— Какво има, миличка?
— Права беше, Савана, не трябваше да тръгваме с това болно дете. Има треска.
— Искаш ли да обърна? — запита Савана с надежда в гласа.
— Не, не сега, когато сме стигнали толкова далече. Нима забрави, че упоихме четирима мъже и откраднахме един кон? Сигурно ще ме пратят в затвора. Ще умра, ако ме отделят от Бранд.
Малко след разсъмване срещнаха патрул на янките. За тяхно щастие, не беше капитан Дръмънд. Войниците спряха фургона и започнаха да разпитват Еме накъде пътува. Примигвайки начесто, с невинен и безпомощен израз на лицето, тя каза, че води болното си дете на лекар в най-близкия град. Един поглед към зачервеното лице на Бранд убеди капитана да ги пропусне. Предупреди ги да внимават и даде знак на войниците да не ги задържат повече.
— Предлагам ви следващия път да се снабдите с пропуск, ако искате да пътувате през територия на Съюза. Шпионите прибягват до какви ли не методи, за да пренасят съобщения през бойната линия. Няма да се поколебаят да използват и болно дете. Следващият патрул, който срещнете, може да не бъде чак толкова добре настроен и да ви позволи да продължите без писмено разрешение или надлежни документи.
Еме се надяваше, че никой не чува дивото туптене на сърцето й, докато войниците се отдалечаваха. Пропуск! Защо не беше помислила за това? Лесно можеше да подправи някакъв официален документ, използвайки името на Ник.
— Какво ще правим, ако срещнем още янки? — запита тревожно Савана. — Чу капитана, следващия път може да не ни пуснат.
— Никой няма да ме върне — изрече Еме с яростно блеснали очи.
— На тяхна територия сме.
— Знам. — И тя се замисли. — Най-добре ще е да пътуваме през нощта, докато не минем на територията на Конфедерацията. И знам едно прекрасно място, където да се скрием.
— Къде е това, дете?
— В плантацията на Пиндър. Разбрах, че нищо не е останало от голямата къща, само опожарени руини, но е последното място, където ще се сетят да ни търсят. И е достатъчно далече от главните пътища, така че търсачите скоро ще се откажат.
След по-малко от час Еме вече караше фургона по прашния път, водещ към плантацията на Пиндър. Бранд вече се беше събудил и се оплакваше на висок глас, че го боли тук и там. Беше силно зачервен, с изцъклени очи, капки пот обсипваха челото му.