Ник я изгледа смаяно.
— Не съм заплашвал никого, доколкото ми е известно.
— Страхува се, че можете да… — Изведнъж негърката разбра, че може да се изпусне, и спря на средата на изречението. — Няма да кажа нищо повече.
— Да не би Еме да се тревожи, че може да разбера, че Бранд е мой син? Това ли е заплахата от моя страна? Да не би да мисли, че искам да й го отнема?
Савана го изгледа стреснато, после отмести очи, отказвайки да отговори на въпросите му.
— Погледни ме, Савана! Прав съм, нали?
— Не ми е работа да казвам кой е прав и кой не е. Ако сте свършили с мене, отивам при Бранд.
— Още не съм свършил, Савана. Къде е сега Еме?
— Не знам.
— Защо те прати обратно с детето?
— Знаеше, че ще се погрижите за него вместо нея.
Това признание накара сърцето му да затупти радостно. Еме мислеше, че може да му повери сина си.
— Накъде тръгна тя?
— При конфедератите — каза Савана след дълга пауза.
— Има ли кон?
— Не. Нито кон има, нито храна, само единия кураж. И това е повече, отколкото имате вие, капитане. Ако я обичате, защо не й казахте това, вместо да я карате да спи с вас като някаква курва?
Вдигнала предизвикателно побелялата си глава, старата негърка мина край Ник, развяла полите на парцаливата си рокля.
Ник се вгледа в нея, опитвайки се да овладее разпокъсаните си мисли. Любов ли беше това объркващо чувство, което го беше разтърсило, когато пристигна във „Високите дъбове“ и намери отново Еме? Каза на Савана, че Еме не му е безразлична, но в сърцето си знаеше, че тези чувства бяха по-дълбоки и по-силно вкоренени в него, отколкото би му се искало да признае. Но как да обича жена, която все му повтаря, че го мрази? Макар че през тези дълги седмици, откакто беше тук, във „Високите дъбове“, не беше направил кой знае колко, за да накара Еме да го заобича. Тя реагираше на докосването му по начин, който му вдъхваше надежди, но той разбираше, че напразно се надява. Да си въобрази, че Еме го обича, означаваше да подхранва фантазии, които нямат корени в реалния живот. Той беше янки, а тя мразеше всичко, което беше ценно за него. И ако Бранд наистина беше негов син, както Ник дълбоко подозираше, значи Еме имаше още една причина да го мрази. Той беше посял семето си в нея и я беше изоставил.
— Капитан Дръмънд, бързо елате!
Застанал на вратата, сержант Джоунс, необикновено развълнуван, правеше знаци на Ник. После се обърна и забърза надолу по стълбите. Ник веднага го последва. Сърцето му се блъскаше диво в гърдите, кръвта замръзваше във вените му. Да не е станало нещо с Бранд? Нима нещо лошо се е случило с момчето?
Втурна се в стаята, готов и за най-лошото. Савана, наведена над детето, издаваше задавени хлипове. Тя се дръпна, за да направи място на Ник, който се отпусна на колене до леглото.
— О, господи, помислих…
Очите му се изпълниха със сълзи. Не можеше да си спомни откога не беше плакал — във всеки случай, откакто беше не по-голям от Бранд. Но сега сълзите му бяха от благодарност.
Лицето на момчето беше покрито с дребни червени точици.
— Шарка, сър, веднага я познах — каза убедено сержант Джоунс, явно говорейки от личен опит. — Цялото му тяло е в обриви. Само след една-две седмици ще се оправи.
9
Тежестта на окаляните поли дърпаше Еме към влажната земя и забавяше стъпките й. Ситният дъждец не преставаше, но тя почти не го усещаше под гъстите корони на дърветата. Дрехите и обувките й бяха порядъчно подгизнали, тя чувстваше как влагата прониква в костите й. Потръпна, питайки се колко още трябва да върви, докато стигне позициите на конфедератите.
Мизерното й физическо състояние обаче не беше нищо в сравнение с тревогата й за Бранд. Безпокоеше я болестта, която я беше накарала да го върне във „Високите дъбове“. Макар да не искаше да си го признае, тя знаеше, че Ник ще се погрижи за детето и ще му осигури съответните медицински грижи. Раздялата с Бранд беше ужасно болезнена за нея, но тя беше направила това, което трябваше да се направи. Благополучието на детето беше най-голямата грижа на Еме. Тя знаеше, че Ник няма да навреди на момчето, че ще се погрижи за него и ще се отнася добре с него. Савана щеше да бъде там, за да се погрижи това да стане. Еме знаеше, че не може да става и дума самата тя да се върне във „Високите дъбове“.
Ник Дръмънд се беше отнесъл към нея с ужасно пренебрежение още от деня на първата им среща, беше спал с нея и я беше изоставил с дете в корема, а сега гледаше на нея само като на курва. Никак не й ставаше по-добре от мисълта, че беше започнала да държи на него, докато сърцето й казваше, че трябва да го мрази, фактът, че беше янки, го правеше достатъчно ненавистен в очите й. Ако му отдадеше сърцето си, щеше да се намрази повече, отколкото мразеше Ник Дръмънд.