Денят полека се изнизваше, докато Еме продължаваше да върви из гората. Нарочно избягваше пътя, от страх, че може да срещне друг патрул на янките. Ако правилно беше преценила, значи скоро щеше да стигне позициите на конфедератите. Когато се почувства уморена, се сви под едно дърво, уви се с наметката си и почти веднага се унесе в сън. От него я изтръгна звукът на човешки гласове.
— Я виж тука!
— Хубавичка е, нали? Какво прави в тоя пущинак?
— Отде да знам! На харизан кон зъбите не се гледат.
Светлината в гората беше толкова оскъдна, че Еме виждаше само две неясни фигури, извисяващи се над нея. Тя се надигна, уви се още по-плътно в наметката и запита:
— Кои сте вие?
— И ние можем да те питаме същото, госпожичке — отвърна един присмехулен глас.
Лек ветрец раздвижи листата на близкото дърво и лъч угасваща дневна светлина си проби път през клонките. Еме видя двама мъже. Парцаливите остатъци от униформените им дрехи бяха сиви и през нея премина радостна тръпка. Беше стигнала позициите на конфедератите!
— Вие сте войници на Конфедерацията!
— Кой го казва? — запита мрачно единият мъж.
— Близо ли съм до линията на конфедератите? — запита Еме. — Слава богу, страхувах се, че съм се заблудила.
Мъжете се спогледаха. По-високият, който беше и по-млад, сви вежди и каза:
— Вече не сме войници.
Предупредителни камбани прозвъняха в главата на Еме.
— Аз… не разбирам.
— Югът вече загуби войната, макар и неофициално. Няма да чакаме да видим края. Има и други начини да се изхранваме, ще си вземем нашия дял от плячката.
— Вие сте дезертьори!
— Може и така да се каже. Ние с Кълън живеем тук в гората, посещаваме ферми и плантации, когато припасите ни по-изтънеят. Нали така, Кълън?
— Точно така, Роли — потвърди Кълън. — И не сме виждали нищо такова като вас, вече има доста време.
Кожата на Еме настръхна. И преди се беше разправяла с дезертьори, но тогава имаше пушка. Този път нямаше нищо, с което да им попречи да направят с нея това, което явно бяха намислили. Разполагаше само с думи и умът й заработи трескаво, търсейки начин да се измъкне невредима от ситуацията.
— Аз съм вдовица, съпругът ми загина в защита на Конфедерацията.
— Е и? — измърмори Роли, който вече си представяше Еме просната под него.
— Ще ме оставите ли да си вървя по пътя?
— Няма да я оставим, нали, Роли? — запита Кълън, безсрамно потърквайки чатала си.
— Не, няма да я оставим — отвърна Роли с мръснишка усмивчица. — Ще си имаме наша собствена курва, ето какво ще направим.
— Не! — извика Еме. — Не можете да направите това! И аз съм конфедератка като вас. Янките ме държаха затворена и успях да избягам. Защо ще наранявате свой човек?
— Това не е наша война, госпожичке — изсмя се Роли. — За мене няма значение кой ще живее и кой ще умира. Единствените, които имат полза от тая война, са богатите плантатори, които искат да си задържат робите. Никога през живота си не съм имал роби.
— И аз — допълни Кълън.
— Така че можем да се възползваме от войната за себе си — продължи Роли.
— Може ли аз да я имам първо? — запита Кълън. — След тебе нищо свястно не остава.
— Нито ти, нито аз — озъби се Роли. — Тоя патрул на янките, дето го видяхме преди малко, още се мотае наблизо, не ми се иска да ме хванат. Може да има и конфедератски патрули. Напоследък нито янките, нито конфедератите ни обичат.
— Защо просто не ме пуснете? — запита Еме. — Може би по-скоро ще съм ви в тежест.
Роли се изсмя с дълбок, противен смях, от който по гърба на Еме полазиха тръпки.
— Ще има да вземаш. Отдавна не съм бил с жена.
— Откакто хванахме оная, черничката, дето се криеше в гората — припомни си Кълън, облизвайки устни. — Цял разкош ще е да чукаме бяла жена.
Еме реши, че няма да допусне да стане тяхна жертва. Обърна се и побягна навътре в гората, надявайки се да се скрие сред дърветата и в настъпващия мрак. Задъхана, тя бягаше с всички сили и чуваше как Роли и Кълън тичат по стъпките й. Подлудяла от страх, с треперещи от изтощение крака, тя отчаяно търсеше къде да се скрие от двамата негодници, които все така бяха по петите й. Едва не припадна от облекчение, когато зърна едно огромно паднало дърво, което й се стори кухо. Падна на колене и се пъхна отдолу, скривайки се изцяло в тъмната, влажна хралупа.
Като се постара да не мисли за пълзящите твари, които сигурно населяваха гниещия паднал ствол, Еме укроти забързаното си дишане. Но да лежи тук неподвижна във все по-сгъстяващата се тъмнина беше истинско мъчение за нея.