— Спи, скъпа, сигурно си изтощена.
Еме беше изтощена. Но не чак толкова.
— Ник, какво наистина искаш от мене? — запита тя.
Очите му блеснаха в яркозелено. Очите на дявола.
— Тебе, Еме. Искам тебе.
Стигнаха „Високите дъбове“ по пладне на следващия ден. Завариха невероятно оживление. Лейтенант Дил веднага притича към тях.
— Слава богу, че се върнахте. Тъкмо щях да пращам хора да ви търсят. Получихме заповеди от щаба.
Ник слезе пръв, после свали Еме от седлото.
— Какви заповеди?
— Местят ни.
Вниманието му веднага се изостри.
— Напускаме „Високите дъбове“? И къде ни пращат?
Дил погледна предпазливо към Еме. Ник веднага разбра, че той вече не й се доверява.
— Бранд сигурно с нетърпение чака майка си, Еме. Защо не идеш при него?
Еме не можеше да ги обвинява, че не й вярват, но я заболя, че става обект на такова явно презрение от страна на един янки. На път към къщата се размина със сержант Джоунс. Той не каза нищо, но погледът му беше невероятно красноречив. Тя се опита да не обръща внимание на киселите физиономии на войниците, бързайки да влезе в къщата.
Бранд още беше доста болен, но личеше, че скоро ще се възстанови. Тя влезе в спалнята му и намери Савана, надвесена над него. Когато се приближи към леглото, той подскочи.
— Мамо! — И протегна ръце към нея. — Къде беше? Казах на капитан Дръмънд, че знаеш как да ме излекуваш. Толкова се радвам, че те е намерил.
— И аз се радвам, скъпи — каза напълно сериозно Еме. Как беше могла да повярва, че като остави Бранд с Ник, всичко ще бъде наред? Сигурно е била невероятно отчаяна и глупава, че да го прати обратно във „Високите дъбове“ сам, без нея.
— Надявам се, че си си научила урока, скъпа — измърмори Савана. — Капитани Дръмънд побесня, като научи, че си изчезнала. Искаше веднага да тръгне да те търси, но не се реши, докато не разбра, че с Бранд всичко ще е наред. Обича това дете, сякаш е негово собствено.
— Савана! Внимавай какво говориш!
— Е, да не би да лъжа? — отвърна Савана нацупено. — И ти щеше да го видиш, ако не беше такъв инат. Не мисля, че той иска да ти навреди с нещо, миличка. Защо не му кажеш?
— Не знам за какво говориш — заупорства Еме.
И се обърна отново към сина си, за да не даде възможност на старата бавачка да продължи разговора.
— Мамо, капитан Дръмънд ли те доведе?
— Да, скъпи, той ме доведе.
Бранд се усмихна едва-едва. Лицето му беше покрито с толкова много червени петна, че приличаше на гримиран клоун.
— Сърби ме, мамо.
— Ще кажа на Савана да забърка сода за хляб и вода, за да те намажем и да спрем сърбежа. А ти внимавай да не се чешеш.
— Искам да видя капитан Дръмънд.
Еме раздразнено сви устни.
— Сигурна съм, че той си има какво да върши, а не да забавлява едно болно дете.
— Не говори вместо мене, Еме — чу се гласът на Ник, който тъкмо влизаше в стаята, за да чуе забележката й.
— Отивам за содата — каза Савана.
Излезе възможно най-бързо от стаята, за да не увеличава и без това нарастващото напрежение между Еме и Ник.
— Как си, Бранд? — запита Ник, приближавайки се към леглото на момчето.
— Не чак толкова зле, сър.
Гласът му трепереше от болестта, която още вилнееше в тялото му.
— Сега майка ти е тук, тя ще се грижи за тебе.
Бранд възприе думите му по-скоро като сбогуване.
— Заминавате ли, сър?
Ник се учуди на схватливостта на момчето.
— Да, Бранд. Скоро заминавам, но искам да се постараеш да оздравееш.
Стори му се, че детето всеки момент ще се разплаче.
— Ще се опитам, сър. Ще дойдете ли пак?
— Обещавам ти, синко, че ще се върна. — Произнесе тези думи, без да отмества очи от тези на Еме. — Може да е чак след като свърши войната, но непременно ще се върна във „Високите дъбове“.
— Не обещавай нещо, което нямаш намерение да изпълниш — изшептя гневно Еме.
— Винаги държа на думата си. — Нито искрица чувство не трепна в зелените му очи, в тях се четеше единствено увереността на мъж, който знае какво иска. — А сега, ако ме извините, имам да прочета няколко съобщения.
Лейтенант Дил чакаше Ник в кабинета му.
— Заповедите пристигнаха тази сутрин — каза той, подавайки му плик с официални документи.
Ник веднага го отвори и пробяга с очи по редовете.
— Трябва да се присъединим към част от армията на Шърман в Джоунсбъро, на юг от Атланта — изрече той бавно. — Там се срещат четири важни железопътни линии и завземането им е много важно за победата над Конфедерацията. Генерал Шърман смята, че ако прекъснем жп линиите и осуетим доставките на припаси и оръжия, можем да очакваме бързо падане на Атланта и другите важни градове.