— Кога заминаваме? — запита Дил.
— Утре призори. Атаката е определена за 30 август. Имаме време само колкото да се срещнем с основната част от армията, преди да влезем в бой. Докато атакуваме Джоунсбъро, друга част от армията на Шърман ще обкръжи Атланта и ще накара конфедератите вътре да капитулират.
— Краят наближава, нали, сър?
— Господ да е на помощ на Юга, лейтенанте, защото, боя се, краят наистина наближава. Не само краят на войната, но и краят на цял един начин на живот. Погрижи се лагерът да бъде вдигнат по устав и хората да се приготвят за тръгване утре призори. Искам всичките запаси от храна да останат за госпожа Тревър.
Беше много късно, когато Еме слезе на пръсти по стълбите. Беше разбрала, че Ник напуска „Високите дъбове“, но не знаеше нищо повече. Не беше го виждала след разговора в стаята на Бранд. Не го беше чула и да минава покрай нейната спалня. Когато стигна до кабинета, забеляза слабата светлина, излизаща изпод вратата. Не почука, а направо натисна дръжката и влезе съвсем тихо. Видя Ник наведен над някаква карта, потънал в дълбок размисъл. Все пак той усети присъствието й и вдигна очи.
— Влез, Еме.
— Вярно ли е? Наистина ли заминаваш?
Беше облечена в свободна бяла рокля, която по-скоро я разголваше, отколкото да я прикрива. Ник загуби нишката на мислите си, припомняйки си с пределна яснота всяка разкошна подробност от тялото й под тънката дреха.
— Да се надявам ли, че ще ти липсвам?
Тя нарочно пренебрегна въпроса му.
— Ще има ли сражение?
— Това е нещо, за което не мога да говоря.
— Какво ще стане с мене, когато заминеш? Ще дойдат ли да ме отведат в затвора?
— От това ли се страхуваш? Да не те отведат в затвора?
— Бранд има нужда от мене.
— Известно ми е.
— Ако в душата ти има поне капчица състрадание, ще ме оставиш във „Високите дъбове“. Не съм шпионка, вече не застрашавам янките.
— И това ми е известно. Затова ли дойде, да ме убеждаваш да те оставя във „Високите дъбове“?
— Знам при какви условия ме освободи. Трябваше да остана под твой надзор, докато не заминеш оттук. Но никой не каза какво ще стане с мене, когато заминеш.
— Нищо няма да стане с тебе, Еме. Вече сигурно никой не си спомня името ти. Убедих полковника, че ти вече не си заплаха за нашата сигурност. Никога не съм искал да те пращам в затвора.
— Никога… — Еме всеки момент щеше да избухне. — Копеле такова! Подведе ме да смятам, че ще ме пратиш в затвора, ако не ти стана…
— Любовница.
— … курва!
— Еме, говорех съвсем сериозно, като казах, че ще се върна след войната. Между нас има твърде много неща, за да се разделим и никога повече да не се срещнем. Имаме твърде много спомени. И Бранд. Знам, че не ти се иска да го признаеш, но в сърцето си чувствам, че би могъл да бъде мой син.
— Не! Не смей да си помисляш подобно нещо! Бранд е син на Бо.
— Нямам време сега да споря за това, но един ден ще науча истината. Ако излезе, че Бранд е мой, можеш да бъдеш абсолютно сигурна, че ще искам да отгледам собствения си син.
Еме замръзна, страховете й се възвърнаха. Ако Ник разбереше, че Бранд е негов син, щеше да й го отнеме. Той усети, че тя се уплаши, но не можа да разбере от какво. Толкова много ли го мразеше, че да откаже да се омъжи за него, за да отглеждат заедно сина си? Не можейки да понесе мисълта, че ще загуби детето си, тя се обърна, готова да избяга.
— Еме, почакай! — Той я настигна при вратата. — Възможно е да не изляза жив от битката. Направих ново завещание. В чекмеджето на бюрото е. Ако умра, го занеси на адвоката ми в Чикаго, името е написано на плика.
— Не ме интересува завещанието ти.
Мисълта, че той може да умре, беше твърде болезнена за нея.
— Въпреки това, искам да ми обещаеш още сега, че завещанието ми ще стигне до моя адвокат.
— Аз… много добре.
Тя го загледа втренчено, искаше да се хвърли в прегръдките му, да го моли да я люби, да му каже, че Бранд е негов син. Но се страхуваше от последиците. Той я беше направил своя курва, беше откраднал сърцето й и тя се закле, че никога няма да допусне да й отнеме и сина.
— Това ли е всичко, скъпа? Няма нежно сбогуване, нито прощални думи, ако умра в боя?
— Не искам смъртта ти, Ник.
Думите й бяха изречени с такова дълбоко убеждение, че Ник й повярва.
— Тогава ме целуни, скъпа. Целуни ме заради всичките тези пропилени години, преди отново да се открием един друг. Целуни ме и ме накарай да повярвам, че наистина те интересува какво ще стане с мене.
Тя се вгледа в устата му, в тези плътни, чувствени устни, които й даваха толкова много удоволствие. Той чакаше. И тогава тя се наведе напред бавно, ужасно бавно и докосна с устни неговите. Шокът от докосването им накара цялото й тяло да затрепти. Тя запомняше очертанията на устните му с езика си, попивайки вкуса им, за да го запомни за цял живот.