Дълъг, мъчителен стон се откъсна от гърлото на Ник, който повече не можеше да се сдържа. Сграбчи я и я притисна към твърдата стена на гърдите си. Отвърна на целувката й с целия жар на огромното си тяло, притискайки я към себе си, изгаряйки я с топлината си, която проникваше през тънката материя на роклята й. Грабна я на ръце, отвори вратата с крак и се заизкачва по стълбите, вземайки по две стъпала наведнъж. Когато стигна стаята й, я хвърли на леглото, твърде възбуден, за да се занимава с дрехите. Освободи се, вдигна роклята й над кръста и навлезе мощно в нея. Поддавайки се на страстта му, Еме извика и се притисна към него, за да посрещне тласъците му.
На следващата сутрин, когато тя се събуди, него вече го нямаше.
11
Два дни след като Ник и войниците му напуснаха „Високите дъбове“, в околността започна да се чува застрашителен топовен грохот. За Еме това означаваше само едно. Битката за Атланта наистина беше започнала. Шърман беше твърдо решен да изгони конфедератите от града и войската му вършееше из околностите, без да щади нищо по пътя си. Тъй като Ник вече не беше във „Високите дъбове“, за да опази имението да не бъде разрушено от войниците на Съюза, Еме се молеше дано нашествениците да имат други намерения и домът й да бъде сметнат за твърде незначителен, за да го подлагат на опустошение.
Колкото до Ник, сега тя научи, че е получил заповед да влезе в битката за Атланта и можеше вече да е убит. Тази ужасна мисъл я накара да потръпне. Не искаше смъртта му. Само искаше той да не се доближава до сина й. Еме усещаше огромна вина, задето не беше казала на Ник, че Бранд е негов син, когато животът му беше изложен на такава опасност. Мъжът има право да знае, че е създал дете, но дълбоко в себе си тя се страхуваше, че може да загуби Бранд и това я възпираше да признае истината дори когато Ник настояваше.
Той беше казал, че ще се върне, и тя нито за миг не се съмняваше, че ще го направи, макар и само да я притиска с въпроси, на които не й се искаше да отговаря. Ако разбереше, че Бранд е негов син, това щеше да застраши самото му съществувание. Какво щеше да стане с нея тогава, запита се Еме. Нито веднъж беше чула думата „любов“. Той се любеше с нея така, сякаш държеше много на нея, но не беше казал и дума за брак. Бракът между тях поне щеше да позволи двамата заедно да отгледат Бранд.
Но ти мразиш Ник Дръмънд, шепнеше един вътрешен глас.
Еме се изсмя презрително. Как би могла да мрази един мъж и същевременно да го обича до полуда? Как можеше така отчаяно да копнее за докосването му и същевременно да го ненавижда?
Кога омразата й се беше превърнала в любов?
В края на август 1864 към „Високите дъбове“ започнаха да прииждат бегълци. Всички бяха конфедерати, евакуирали се от Атланта с армията на генерал Худ. Някои бяха ранени, други просто изтощени от атаката на армията на Шърман срещу жп линиите и града, трети просто се бяха уморили да гледат смърт и разрушения. Повечето идваха да търсят храна и вода по пътя си към някакво неизвестно бъдеще с цел да се прегрупират и да продължат борбата. Но почти всички, с които говореше Еме, бяха убедени, че Югът е обречен. След един разговор с капитан от конфедератската армия и неговия помощник тя разбра колко е затънал Югът, борейки се да остане самостоятелна територия. Получи и неясна представа къде би могъл да се бие Ник.
— Бойното поле е осеяно с мъртъвци — каза капитан Фелдън, когато тя започна да го разпитва.
Далечният поглед в почти безизразните му сини очи я плашеше. Лицето му беше сиво като изпокъсаната му униформа, той изглеждаше безкрайно изтощен.
— Отстъпва ли конфедералната армия? — запита Еме.
— Шърман изтегли цялата си армия от окопите край Атланта и тръгна към жп линиите в Джоунсбъро — отвърна Фелдън с треперещ от мъка глас. — Можехме да се преборим, ако генерал Худ, който беше пратен вместо генерал Джонсън, знаеше какво става. Но Худ мислеше, че Шърман се оттегля на север. Можехме да ги бием, ако бяхме атакували, докато те сменяха позициите си. Но едва когато Шърман отряза пътя на влаковете, Худ разбра къде е врагът. Прати два корпуса да ги спрат. Загубихме много хора, нападението беше неуспешно. На другия ден Шърман контраатакува и ни смаза. За да не попаднем в капан, Худ заповяда Атланта да се евакуира.
— Много убити ли има от двете страни?
— И в Атланта, и в Джоунсбъро паднаха много, но силите на Конфедерацията претърпяха по-големи загуби. Чух, че подпалили Атланта и голяма част от града изгоряла. Повечето цивилни вече са избягали, но жертвите сред войската са огромни. По улиците лежат мъртви или умиращи и конфедерални, и съюзни войници.