— Не знам много, госпожо Тревър. Лейтенант Дил го е видял да пада.
— Защо не го потърсихте?
— Потърсих го, но не можете да си представите каква касапница е край Джоунсбъро. Дори проверих в полевата болница, но не са го занасяли там.
Дил изведнъж отвори очи и прошепна няколко думи, които накараха Еме да настръхне.
— Бях наблизо, когато той падна от коня. Стори ми се, че раната е смъртоносна. Съжалявам, госпожо Тревър. Не можах да му помогна, защото точно тогава ме улучиха. Сержант Джоунс го потърси сред мъртвите и ранените, но не можа да го открие.
— Ако не е на бойното поле, какво е станало с него? — запита Еме.
Джоунс отговори със сведени очи:
— Сметнахме, че гробарите са го взели и са го отнесли, преди да го открия.
— Не, не вярвам! — извика Еме.
Не можеше да повярва, че Ник е мъртъв.
Точно тогава Савана дойде с врялата вода и един остър нож вместо скалпел, с който щяха да извадят куршума от бедрото на Дил. Нямаха етер. Дадоха му да захапе парче дърво и сержант Джоунс го натисна здраво, докато Савана търсеше куршума. След първите няколко минути Дил припадна и това улесни операцията. Макар че беше загубил доста кръв, организмът му беше здрав и щеше да се възстанови. Куршумът беше заседнал до бедрената кост и когато го извадиха, Джоунс като по магия измъкна шишенце с уиски от вътрешния джоб на куртката си и поля раната, за да я дезинфекцира. Една фуста на Еме послужи вместо превръзка. След това тя помоли Джоунс да поговорят насаме.
Савана смята, че лейтенант Дил ще се оправи
— Когато оздравее, сигурна съм, че ще ви бъде много благодарен.
— Не търся благодарности, сержанте — отвърна рязко Еме. — Искам помощта ви.
Докато вадеха куршума, беше стигнала до едно решение. Може би не беше мъдро, но във всеки случай, тя трябваше да направи нещо.
— Помощ ли, госпожо?
— Какви са плановете ви, сержанте?
— Когато лейтенант Дил бъде в състояние да пътува, смятам да го отведа в полевата болница, а оттам ще го пратят в някоя болница на север да се възстановява.
— Няколко дни няма да може да пътува. Джоунс изглеждаше озадачен.
— Разбирам.
— Заведете ме в Джоунсбъро, сержанте. Искам да потърся капитан Дръмънд.
Джоунс се смая.
— Не мога да направя това, госпожо Тревър. Много е опасно.
— Битката свърши, нали?
— Битката е свършила, но войната продължава.
— Ако не ме заведете, сама ще отида. Не разбирате ли? Ник може да лежи ранен там някъде.
— Не, вие не разбирате, госпожо Тревър. Наоколо още се водят боеве. Атланта падна, но армията на генерал Худ се прегрупира. Може да налетим на тях по пътя към Джоунсбъро.
— Не можете да ме спрете — каза предизвикателно Еме.
Упорито вирнатата й брадичка накара Джоунс да осъзнае, че тя ще направи точно каквото си е намислила, независимо дали той ще я придружи или не. Заради мъртвия си капитан, за когото знаеше, че храни нежни чувства към вдовицата, той реши да изпълни молбата й.
— Много добре, госпожо Тревър. Ще ви заведа. Но първо трябва да ми обещаете, че ако не намерим тялото на капитана на бойното поле, ще се върнете тук безпрекословно.
— Обещавам — каза Еме, но изобщо нямаше намерение да спази обещанието си.
Щом стигнеха в Джоунсбъро, щеше да се успокои едва когато намери Ник или получи безспорни доказателства за смъртта му. Дори ако се наложеше да отиде до Атланта — все едно, тя щеше да разбере какво е станало с мъжа, който беше откраднал сърцето й, без тя да разбере. Интуицията й казваше, че Ник е жив и има нужда от нея. С друго не би могла да си обясни настоятелния импулс, който я тласкаше да предприеме това толкова опасно пътуване.
Тръгнаха призори на следващия ден. Пътят не беше дълъг. Всъщност имението беше по-близо до Джоунсбъро, отколкото до Атланта, но пътуването с фургон беше доста по-бавно, отколкото на кон. Ако нямаха нужда от фургона, за да пренесат Ник във „Високите дъбове“ в случай, че го намерят, тя щеше да настоява за по-бързо придвижване. Изобщо не й хрумваше, че той може и да е мъртъв. Пристигнаха в Джоунсбъро в късните часове на следобеда.
— Дали да не идем първо в полевата болница, госпожо Тревър? — запита Джоунс, когато наближиха мястото на битката близо до пресичащите се жп линии.
— Не, отведете ме на бойното поле — отвърна без колебание Еме.
Бяха пристигнали твърде късно. Повечето ранени войници на Съюза бяха вдигнати и отнесени в болницата. Бяха останали малко на брой ранени сред конфедератите и убитите войници на Съюза. Миризмата беше ужасна, но Еме не се побоя, закри нос с кърпичката си и продължи да търси. Вървеше сред мъртвите, вглеждаше се в подутите им лица, от време на време помолваше сержант Джоунс да обърне някого, легнал по корем. Мислеше за всичките майки, които никога повече нямаше да видят синовете си, за жените, чиито любими никога нямаше да се върнат.