Когато над бойното поле започна да се разстила здрач, сержант Джоунс предложи да си тръгнат.
— Може би са го отнесли в полевата болница, след като съм тръгнал — каза той с надежда в гласа. — Стъмнява се, няма къде повече да търсим.
Еме се огледа, обгръщайки с очи ужасната касапница, и разбра, че Джоунс може би има право. Търсенето им беше траяло часове наред, но не намериха Ник сред мъртвите.
— Отведете ме в болницата, ще го потърсим и там.
Щателното търсене в полевата болница се оказа също толкова безплодно. Не намериха Ник сред ранените, името му го нямаше и в регистрите на мъртвите.
— Да се връщаме ли, госпожо Тревър?
Еме не можеше да каже „да“. Нещо дълбоко в нея отказваше да приеме неизбежното.
— Не, още не, сержант Джоунс. Моля ви, отведете ме пак на бойното поле. Имам чувството, че Ник е жив и се нуждае от мене.
Джоунс поклати глава.
— За конфедератка имате странен начин да показвате омразата си към врага.
Спомняше си, че беше чувал Еме много пъти да повтаря, че мрази Ник.
— Аз… аз не мразя Ник — каза тя със задавен глас. — Вие… вие не разбирате. Дори аз не се разбирам. Просто знам, че трябва да продължа да го търся.
Тя изглеждаше толкова разстроена, че на Джоунс не му даде сърце да й откаже.
— Имаме още един-два часа до смрачаване. Но ако дотогава не намерим нищо, се връщаме във „Високите дъбове“.
Еме кимна с жален поглед.
Чувстваше се като някакъв лешояд, докато двамата с Джоунс вървяха сред труповете. Взираше се напрегнато в лицата, застинали в смъртни гримаси, и от време на време повръщаше при вида на обезобразените тела. Не преставаше да се моли, макар че тези мъже вече бяха в ръцете на бога. Натъкнаха се на двама санитари, но не научиха нищо освен това, което вече им беше известно — че всички ранени са били закарани в полевата болница.
— Огледахме всички тела на бойното поле, госпожо Тревър — каза сержант Джоунс с глас, изпълнен със съжаление.
Не можейки да произнесе дори една дума, Еме само кимна. Да си признае, че е победена, беше най-трудното, което някога беше правила. Обърна се, за да последва Джоунс. Но изведнъж спря, защото погледът й беше тайнствено привлечен от горичката недалече от жп линиите.
— Сержант Джоунс, почакайте. Някой търсил ли е в гората? Сержантът се извърна и я погледна.
— Няма вероятност някой да е останал в гората.
— Но все пак е възможно — настоя Еме.
— Може би сте права — измърмори Джоунс, — ако смятате така. — Това искаше да чуе тя. — Госпожо Тревър, къде отивате?
— Наречете го интуиция, наречете го безразсъдство — подхвърли Еме през рамо, — но няма да тръгна, докато не претърсим гората.
Джоунс се затича след нея.
— Обещахте ми, госпожо Тревър. Защо се измъчвате? Вече е много тъмно, нищо не се вижда. Защо не можете да приемете, че капитан Дръмънд е мъртъв?
— Защото не е! — изрече ожесточено Еме. — Върнете се, ако искате, но аз оставам, докато не претърся гората.
— Господ да ме пази от упорити жени — изсумтя сержант Джоунс, докато вървеше подир Еме към гъсто израсналите дървета в горичката. — Чувал съм, че любовта прави хората безразсъдни, и сега го виждам с очите си.
Но нищо, казано от Джоунс, не можеше да отклони Еме и тя неотстъпно навлизаше все по-навътре в гората. Нито тъмнината, нито неизвестните опасности, нито мрачните предчувствия на сержанта бяха в състояние спрат трескавото й търсене. Накрая умората надделя… заедно с предупреждението на сержанта, че насила ще я откара във фургона.
Ако някой я беше попитал впоследствие, Еме не би могла да каже какво я беше накарало да се обърне надясно и да навлезе в една малка полянка. Първо зърна Скаут, свел глава, да пасе спокойно сочната трева, която растеше в изобилие на полянката. Сякаш познал кой приближава, той вдигна глава и изпръхтя приветствено. Еме отвори уста и повика Джоунс.
Предполагайки, че тя е точно зад него сержантът се извърна. Но като не я видя, се обезпокои.
— Къде сте?
— На една малка полянка вдясно от вас. Елате бързо!
Той веднага се озова до нея.
— Какво има?
— Това не е ли Скаут?
В тъмното беше трудно да се каже с точност, но Джоунс беше почти сигурен, че това е жребецът на неговия капитан.
— Щом Скаут е тук, Ник не може да е далече.
Джоунс усети въодушевление — за първи път, откакто Еме беше настояла да предприемат това злощастно търсене. Слава богу, че беше решила да не се предава. Двамата започнаха да оглеждат внимателно полянката, като се стремяха да не оставят нито инч непретърсен. Намериха го в най-далечния край, полускрит от един храст. Изглеждаше мъртъв.