— Не! — изпищя Еме, когато видя страшното петно кръв, засъхнало на земята под него.
— Жив е, госпожо Тревър — каза Джоунс, но в гласа му се долавяше несигурност. Внимателно разгърна дрехата на Ник и се взря в зейналата рана насред гърдите му. — Трябва незабавно да се погрижим за него, иначе ще умре.
— Можем ли да го закараме във „Високите дъбове“?
— Няма време — каза сержантът. — Полевата болница е по-близо. Можете ли да го задържите на Скаут, ако го кача пред вас на седлото?
Еме кимна, не можейки да произнесе нито дума. Устата й беше пресъхнала от страх. Ами ако се беше отказала, когато сержант Джоунс настоя да си тръгнат? Ник сигурно щеше да умре тук сам, без да има кой да му помогне. Скаут не възрази, когато Джоунс я настани на широкия му гръб. Но след това запристъпя нетърпеливо, явно разбирайки сериозността на ситуацията, когато сержантът внимателно намести Ник на седлото пред Еме. Тя можеше само да крепи отпуснатото му тяло, за да не падне. Все още в безсъзнание, той изстена слабо, после притихна.
Джоунс хвана юздите и поведе коня към края на гората. Когато стигнаха до фургона, той взе Ник от ръцете на Еме и го настани вътре. Еме се настани до него, държейки ръката му, и му зашепна, че няма да го остави да умре, че има нещо много важно, което иска да му каже, във връзка с Бранд.
Полевата болница представляваше същински хаос. Тук бяха донесли не само ранените от Джоунсбъро, но и тези от боевете край Атланта. Съюзни и конфедерални войници лежаха едни до други пред палатката, където се правеха операциите, чакайки реда си според това, колко сериозни бяха раните им. Онези, за които нямаше надежда, че ще могат да оживеят, бяха настанени отделно, за да дочакат края си във възможно най-удобни условия. Джоунс повика един санитар, докато Еме седеше във фургона и придържаше главата на Ник. Сержантът вдигна високо фенера, докато санитарят оглеждаше ранения. Еме беше толкова разстроена, че не забеляза погледите, които двамата мъже си размениха над главата й.
— Закарайте го ей там, сержанте — каза санитарят. — Ще го настаним, докато…
Внезапно изречението му прекъсна. Еме като че ли се съживи.
— Трябва веднага да му помогнете! Не виждате ли колко тежка рана има? Настоявам лекарят да го прегледа незабавно!
— Лекарите работят колкото могат по-бързо, госпожо — каза любезно санитарят. — Има и други мъже, също толкова тежко ранени, колкото и капитанът.
— Не ме интересуват другите, тревожа се за Ник. Не разбирате ли? Той ще умре, ако не му се помогне веднага.
— Госпожо Тревър, мисля, че това, което санитарят се опитва да ви каже, е, че може вече да е твърде късно за капитана.
Еме му хвърли поглед, изпълнен с такава отрова, че той се отдръпна.
— Какво е това място? Мислех, че лекарите спасяват хората. Тук има ранен човек, спасете го.
— Какво става тук?
— Съжалявам, майор Белоус, но тази жена настоява да оперирате този ранен преди другите.
— Вие ли сте лекарят? — запита Еме, готова да се бие, само и само да осигури помощ за Ник.
— Да, аз съм.
— Доведох един човек, който отчаяно се нуждае от помощта ви. Намерихме го в гората. Ако не се погрижите веднага за него, ще бъде твърде късно.
— Вижте, млада госпожо, тук санитарят решава в какъв ред да бъдат преглеждани ранените. Трябва да се съобразите с него. Но ако това ще ви успокои, аз ще го прегледам. — Той се качи във фургона, огледа ранения и стигна до същото заключение, каквото си беше извадил и санитарят. Изрече с тъжно лице: — Има мъже, чиито шансове да оживеят са далеч по-големи. Върху тях трябва да се съсредоточа. Съжалявам.
— Да не сте господ? — извика Еме, неописуемо потресена от думите на лекаря. — Няма да допусна това!
Следващото й движение така стресна тримата, надвесени над почти безжизненото тяло на Ник, че те не успяха да реагират. С мрачен и решителен израз на лицето тя грабна пушката на Джоунс и я насочи към лекаря.
— Аз също мога да се направя на господ.
— Госпожо Тревър, оставете оръжието — каза Джоунс, който се чувстваше отговорен за неочакваната й реакция.
— Не и преди лекарят да оперира Ник. — Тя размаха оръжието, държейки пръста си на спусъка. — Знаете, че се оправям с оръжия.
Еме беше толкова разстроена, че всички повярваха, че наистина може да стреля. Тъмнината и суматохата наоколо бяха причина никой да не забележи отчаяната сцена, разиграваща се във фургона. Тогава лекарят взе решение. Ако вземеше да спори с една побъркана жена, нямаше да спаси ничий живот, а тази нощ му предстоеше още много работа.