— Мисля, че ще може да пътува, госпожо Тревър — каза майор Белоус. — Капитан Дръмънд още е много зле, но както виждате, тук е претъпкано и няма изгледи положението да се подобри. Освен това, не съм сигурен дали ще оживее, ако сега го пратим на север.
— А лейтенант Дил? Сержант Джоунс каза ли ви, че е във „Високите дъбове“ и се възстановява след раняването?
— Каза ми. Каза, че имението не е далече от болницата. Скоро ще напуснем Атланта и ще пренесем ранените в истинска болница. Тогава ще пратя хора да докарат лейтенант Дил и капитан Дръмънд. Междувременно, когато пращам рапорта си до щаба, ще пиша, че двама от ранените се възстановяват във „Високите дъбове“.
— Благодаря ви, докторе, няма да съжалявате — изрече с благодарност Еме. — Оставих сина си в имението преди една седмица и съм сигурна, че вече се безпокои.
— Можете ли сама да карате фургона?
— Ще се справя — увери го Еме.
— В такъв случай, ако капитан Дръмънд днес е достатъчно добре, можете да заминете утре. Може би превишавам правомощията си, но ми се струва, че е в интерес на капитана да замине с вас. Не ме опровергавайте, госпожо Тревър. Казахте, че Дръмънд е бащата на вашия син, нали?
Еме се изчерви силно.
— Това е дълга история, но не съм ви излъгала. Синът ми е на пет години и капитан Дръмънд е неговият баща. При мене няма да му се случи нищо лошо.
Белоус кимна доволен.
— Ще ви дам необходимите лекарства. Имате ли достатъчно храна във „Високите дъбове“?
На Еме никак не й се искаше да признае, че почти нямат храна от страх, че добрият доктор няма да й разреши да вземе Ник при себе си, но разбра, че не може да лъже за нещо толкова важно като храната.
— Има малко запаси, привършваме тазгодишната реколта от градината.
— Ще пратя каквото мога да отделя, но няма да е много. Съмнявам се, че капитанът ще прекара дълго време у вас. Веднага щом уредят прилична болница в Атланта, сигурен съм, че щабът ще прати хора да вземат него и лейтенанта.
По-късно същия ден, когато Ник се събуди и я погледна с по-прояснени очи, отколкото в последните дни, Еме се опита да му обясни какво възнамерява да направи.
— Ще те откарам във „Високите дъбове“, Ник. Там е по-тихо и по-скоро ще се оправиш. Трябва да се върна при Бранд, но не искам да те оставя тук.
— А… докторът одобрява ли?
Гласът му беше предрезгавял от слабост, но той явно разбираше какво му говори Еме.
— Имам позволението му. Ти си още много болен, но съм сигурна, че ще можем да се грижим добре за тебе във „Високите дъбове“ — по-добре, отколкото могат тук да те наглеждат санитарите, те и без това са претрупани с работа.
— Вярвам ти — прошепна Ник.
После отново изпадна в безсъзнание, изчерпил силите си в този макар и кратък разговор.
Беше все така в полусъзнание и докато го настаняваха във фургона на следващата сутрин. Под наблюдението на Еме санитарите го положиха на дебел слой слама и го покриха с няколко одеяла. Натовариха малко прясно месо и други хранителни продукти и Еме зае мястото си на капрата. Доктор Белоус й даде пакет с лекарства и писмено разрешение, което трябваше да й послужи като пропуск, за да стигне до „Високите дъбове“. Тя плесна юздите по задницата на коня и се отдалечи от вонята и ужаса на полевата болница.
Нарочно караше бавно, знаейки, че всяка буца по изровения път усилва и без това непоносимите болки на Ник. Слънцето печеше безмилостно. Макар че вече беше септември, джорджийският климат още не беше възприел факта, че лятото е свършило. Тя спираше често, за да даде на Ник вода и лекарства. Бяха само на три мили от дома, когато ги срещна патрул на съюзните войски. Еме веднага позна капитана. Беше същият, който навремето помогна на Ник да я спаси от избягалите конфедерати.
— Госпожо Тревър, не очаквах да ви срещна тук толкова скоро. Този път кой се вози във фургона ви?
— Ваш приятел — отговори Еме. — Ник беше тежко ранен при Джоунсбъро. Разрешиха ми да го откарам във „Високите дъбове“, за да се възстанови.
Сърцето на капитан Бърч трепна, когато се качи във фургона и видя ранения.
— Боже господи, та това е Ник Дръмънд! Каква е раната? Изглежда ми в безсъзнание.
— Ще мине много време, докато оздравее, но доктор Белоус се надява това да стане. Даде ми писмено разрешение да го закарам във „Високите дъбове“, докато не се уреди постоянна болница в Атланта.