И тя му подаде пропуска.
— Всичко изглежда наред — каза Бърч, след като го разгледа. — Не мисля, че навремето се запознахме както трябва, госпожо Тревър. Аз съм Брус Бърч. С Ник сме приятели от много години. Радвам се, че успях да му помогна да ви спаси от онези дезертьори.
— Не, капитане, аз съм благодарната. Ако всичко е наред, ще си продължа по пътя. Не съм виждала сина си вече цяла седмица.
— Брус, ти ли си?
Ник отвори очи и веднага позна приятеля си.
— Не са ли те учили как да избягваш куршумите? — пошегува се Бърч.
Но Ник изглеждаше тъй блед, че той се уплаши не на шега.
— Случва се и на най-добрите — каза Ник с напразен опит да се усмихне.
— В добри ръце си, Ник. — И Бърч погледна многозначително към Еме. — Следващия път, когато те видя, надявам се да си много по-добре.
— Няма да е скоро — отвърна Ник, — но бих искал да съм във „Високите дъбове“, не на друго място.
Краткият разговор го беше изтощил и той затвори очи.
— По-добре тръгвайте, госпожо Тревър — каза Бърч, поглеждайки тревожно към приятеля си. — Ще ви дам охрана до „Високите дъбове“.
Смрачаваше се, когато фургонът пое между двете редици дъбови дървета по алеята, която водеше към къщата. Бранд изскочи да ги посрещне. Савана пъхтеше подире му.
— Мамо! Толкова се притеснявахме за тебе.
— Детето е добре, миличка, но много се разтревожихме. Намери ли капитан Дръмънд? — Тя изгледа подозрително патрула, който съпровождаше Еме. — Защо янките са дошли тука?
— Ник е във фургона — каза Еме, слизайки от капрата, и вдигна Бранд на ръце. — Ранили са го тежко при Джоунсбъро и аз го докарах във „Високите дъбове“, за да се възстанови. Капитан Бърч и хората му ме придружиха.
— Ще умре ли, мамо?
Тревогата на Бранд късаше сърцето на Еме.
— Не и ако аз имам думата по въпроса. — И тя се обърна към капитан Бърч. — Може ли хората ви да пренесат Ник горе в стаята му? Страхувам се, че това е извън нашите възможности.
— Разбира се.
Само за минути войниците изнесоха Ник от фургона и го отнесоха на горния етаж в стаята, която доскоро беше заемал.
Като чу шума, лейтенант Дил се появи на прага на своята стая, подпирайки се на рамката на вратата. Като видя Ник, той извика радостно:
— Жив е!
Стреснат от факта, че намира още един ранен съюзнически офицер, настанен в конфедератското имение, капитан Бърч веднага се отправи към Дил и му помогна да се върне в леглото.
— Какво правите тук, лейтенанте?
— Докараха ме след битката — каза Дил, настанявайки пулсиращия от болка ранен крак в по-удобно положение. — Раниха ме при Джоунсбъро и като видях ужасните условия в полевата болница, разбрах, че ще минат часове, преди някой да може да се заеме с мене. Уплаших се да не развия гангрена, затова наредих на сержант Джоунс да ме докара във „Високите дъбове“. Госпожа Тревър и прислужницата й извадиха куршума от бедрото ми и засега няма никакви усложнения.
— Ще съобщя, че вие с капитан Дръмънд се лекувате от раните си във „Високите дъбове“ — осведоми го Бърч. — Сега тръгваме за Атланта.
Бърч поговори с Еме, преди да даде заповед за тръгване.
— Разбирам, че това е много необичайно, госпожо Тревър, но и Ник, и лейтенантът като че ли са доволни от грижите, които получават тук, затова няма да подам оплакване.
— Вие и хората ви сте добре дошли да лагерувате в имението, ако искате — предложи Еме.
— Тази вечер трябва да сме в Атланта, затова не смея да се бавя. Ще съобщя на висшестоящите къде са двамата офицери и че за тях се полагат необходимите грижи.
— Вярвам, доктор Белоус ви е споменал, че смята да подаде рапорт относно Ник и лейтенант Дил.
— В такъв случай ще тръгвам. — Той замълча за миг, после добави: — Грижете се добре за Ник. Той ми е скъп приятел и не бих искал да го загубя.
— За мене е повече от приятел, капитане, няма да го оставим.
В следващите дни Бранд прекарваше цели часове край леглото на Ник и не искаше да се отдели от него, за да не би той да умре, докато него го няма. Еме се опита да убеди детето, че Ник няма да умре, в което самата тя не беше сигурна, но Бранд упорито отказваше да се откъсне от болния.
От време на време Ник идваше в съзнание, радостен, че вижда край себе си Бранд и Еме всеки път, щом отвори очи. Мислите му още бяха объркани и разпокъсани, но той знаеше, че не е възможно Еме да го мрази и в същото време да се грижи за него така нежно и предано. Нито пък би настояла да го докара във „Високите дъбове“, за да се грижи за него, вместо да го остави в полевата болница, където можеше да умре от инфекция или липса на грижи. Но това, което истински го учудваше, беше фактът, че тя беше рискувала опасности и дори смърт, за да стигне до Джоунсбъро и да го намери. Само да можеше да я убеди да си признае, че Бранд е негов син.